НѢсколько словъ о судьбахъ первоначальныхъ Русскихь ЛѢтописей и о славянскихь азбуках: ГлаголицѢ и КириллѢицѢ

( Двадесето продължение)

От къде именно, в това същото време, за което говорим, е могло да се намерят за Русь подобни на необходимите за нея хора. От Гърция тогава те още не се появявали, тъй като Русь оставала езическа,  и не била заявявала открито на Византия да приеме такива от нея, както виждаме това от други страни; а ако е имало, не би останало в тайна. От Рим те също нямало как да се появят по същите причини; при това и Русия никога не е показвала някакво привличане към Рим. За това, в това отношение, оставала само една България, и от къде другаде, ако не от нея, а и тази страна е ни била близка и по език и по съплеменност, са могли да се явят у нас, в това време, подобни деятели. Историята не мълчи за това, че в същото време в България още ярко догарял златният век на Симеон, и искрите от този свещен огън трябвало обилно до падат на всичко близко към него, по дух, от Славянството. Даже и впоследствие, не от България ли, по вече прокараният път, са идвали при нас множество от църковни певци, и в Русь се изграждали български монастири? Но най-ярката от тези искри би трябвало да ни е осветила много по-рано, както за това свидетелства обръщането към християнството на вел. княг. Олга. Това обръщане, очевидно, е станало не пряко от Гърците, макар Олга да се е кръстила в Цариград и до края на живота си е останала вярна дъщеря на източното православие. Гордото й отношение, скоро след кръщаването й във Византия, ясно показва, че заедно с християнството, тя ни за минута не е представала да бъде Славянка, точно както и Симеон Български, станал християнин, никога не се е подчинявал на Византия. Едно и същото самобитно, славянско, независимо усвояване на духовното просвещение, като последствие на една и същата приемствена славянска проповед на св. славянски апостоли, говори само за себе си и тук и там. Във времената на кръщаването на Олга все още светло сияел живият храм на Бога на всички християни, вдигнат за Славяните в учениците и приемниците на Св.Св. Кирил и Методий в България. Могло ли е да не пада пряко от този храм на светата вяра и просвещение на, близката на България, Русь; могли ли са ревностните български проповедници, със словото си проповед на Божите слова, да не я обърнат към своите родни славяни-братя. И действително, те били обърнати; в същото това време християнството се появява в Русь.

Но кой именно от не многото известните ни, съвременници на Олга, ученици и приемници на светите славянски апостоли, я е подтикнал, а с нея и цялата Русь, впоследствие, към приемането на християнството? Въпросът, без съмнение, е извънредно смел, поради огромната отдалеченост във времето и поради този мрак, с който и до сега са обгърнати за нас тези първи наченки на цялото наше просвещение. Но и предполагаме, че след всичко казано, нещо против на това основание, ни се струва съвсем невъзможно. За мързеливия скептик тук е възможно само едно: да остави всичко това под съмнение. Да не се повдигат излишни спорове и разисквания, разбира се, е осигуряване на спокойствие; но пред вид на важността на подобен въпрос, ние счетохме, че не сме в правотото си да се спираме на това, и продължихме да вървим напред, все по пътя на тези съображения.

В отговор на последният въпрос от тези отдалечени времена ние до сега чуваме само едно, че Олга действително е имала до себе си някакъв духовен наставник, по име Григорий, че този Григорий я е съпровождал при нейното посещение в Цариград, където съвсем не по неговото достойнство бил дарен от гръцките императори, че от Багренородни той е наречен не  πảπаς а πаπẫς, т.е., висше духовно лице, и че неговата участ след това не е известна, макар и при погребението на Олга ние го виждаме още презвитер. В самото начало на нашата летопис също се споменава за някой  Григорий летописец.  

Но кой е, и от къде е този Григорий?

За решаването на този въпрос, едва ли не един от първостепенните в историята на нашето духовно и гражданско просвещение, ние се обърнахме направо към тези паметници, които са дошли до нас от тези времена, както от нашата славянска, така и във византийската писменост.     

В тях преди всичко ние бяхме поразени от съвпадението, съвсем не случайно (иначе няма как да се обясни само със случайност), следните особено забележителни обстоятелства:

1) Отношението на Олга с Византия по случай на кръщаването й (957 г.) и последващото й след това свързване с Рим (959 г.), достатъчно ясно намекват за нещо подобно на отношенията с Източната и Западната Римска империя на Българския цар Симеон, живял не много дълго преди това (888-927).

2) При Олга, както и при Симеон, ние също виждаме някакъв свещенник, или презвитер по име Григорий, по всяка вероятност не Грък, а Славянин, и знаем за това същото време, че Григорий, деятелният сътрудник на цар Симеон в делата по народното славянско просещение, леко е можел да премине в Русь от България през последващото управление на Петър, сина на Симеон, т.е. скоро след кончината на Симеон, когато голяма част от дейците през златния век в България, мечтаещи за продължение на започналото самобитно славянско развитие, била принудена, от гнета на противоположната, византийската партия, да се укрие в друга съседна страна, или да бъде предадена на смъртно наказание, или затворена в тъмница.

3) Част от трудовете на този същият Григорий, написани от него по поръчение на Цар Симеон, скоро след това станала вече известна и преписана в Русь, като велика драгоценност, именно при Светослав, а всички в съвокупност негови трудове, е много вероятно, да са били пренесени там от самия него, още доста преди това.

4) Описанието на събитията по време на вел. княг. Олга, и, особено посещението й в Цариград, допълващо Багрянородновото и дошло до нас в неразделна както вътрешна, така й външна връзка с трудовете на този същият Григорий, в най-древните копия (началото на XIII век), включващи в състава си “Лhтописецъ Русскихъ Царей” насочват към образован съчинител съвременник на много събития, на лице, близко стоящо до “вел. княгинh Руссовъ”, и при това, българин. В този същият ръкопис, в най-древната му редакция, също се говори за Григорий, именно, като “Лhтописателh”. Без основание това същото име не е могло да стои там, макар в някои други летописни копия, принадллежащи на по-късни редакции, когато в тогавашният учен свят на Русь вече била възникнала борбата  на националната древно-славянска и дошлата от Византия чуждоземна партия, името на Григорий е подменено вече с името на Георгий, достатъчно напомнящо за широко разпространяваното в това време по Русь, това същото име на летописец – Грък.

5) В нашият летопис по “Лhтописецу Русскихъ Царей” , в частта за най-древните времена на Русь, до 970 г., приписвани на българина и съвременник за съставител, ако не очевидец, за някои събития, ние намираме също явни следи на стремеж за усвояване от тогавашна древна Русь на такова значение за царуването и царството, на основната на съществуващото тогава в нея единовластие, което ние виждаме в същото време в друга също славянска земя, България. Съобразно с този стремеж, целият този летопис така е и озаглавен: “Лhтописецъ Русскихъ Царей”, което иначе би било, разбира се, най-нелепият анахронизъм, както за този и за целия последващ, отделен период от време, към който се отнася нашето копие от летописа.      

Съпоставянето на многото немалобройни обстоятества, в много дълга връзка преминаваща по цялата наша летописна история, ни наведе по-нататък на още една следваща мисъл.

Ние разсъждавахме така:

(продължава)