НѢсколько словъ о судьбахъ первоначальныхъ Русскихь ЛѢтописей и о славянскихь азбуках: ГлаголицѢ и КириллѢицѢ

( Деветнадесето продължение)

При такова отношение към делото, нашите изводи, без съмнение, трябва да бъдат в много в разрез с всички видове изводи на противоположната гледна точка. Отстоявайки Славяните в славянските летописи, ние неизбежно се натъкваме в тях с враждебността на старата гръцка партия, още жива и досега действаща в поклонниците на отживялата своя век гръко-славянска ученост. Заставането за напред срещу такива изводи, ние сме уверени, тук ще бъде поголовно. За награда, заради всички несгоди, ни остава утешението, че ние в съответствие с цялата си съвест, се отнасяме вярно към нашия предмет. Заедно с това не по-малка утешителна е и тази увереност, че истината е непреодолима, и че това нейно зърно, което е взето от нас от богатата нива на изследването на нашите първоосновни летописи, ще даде неудържимо щедро своя плод, под изкусното лице на бъдещите нови деятели, макар, разбира се, може би тогава, когато нас няма да ни има.

При издаденият от нас, горе назован, ръкопис, говоря за малко известни трудове на презвитера на всички български църкви Григорий, ние изказахме за него всичко, което тогава узнахме лично за него от изследваните от нас ръкописи, и което от тези времена вече е прието от нашата славянска наука. Но от това време и до сега още, никъде нищо повече не сме срещнали, в най-новите трудове, за Григорий, както руски, така и на други учени. И независимо от това, “никога още”, както справеливо отбелязва Шафарик “името на първоучителя и истинския просветител на народа не е пропадало, без да остави някаква следа, особено от толкова близък век”, и след това изразява увереност, че “по всички правила, ние можем да заключим, че това, което не принадлежи, на дейността на първото просвещение на Славяните, непосредствените ученици на Кирил и Методий, трябва да се отнесе към приемниците на тези ученици в епохата на цветущото състояние на Българското царство.”

Напълно доверявайки се на тази истина, ние търпеливо, вече повече от 20 години, не прекратяваме нашата работа по издирване в древните паметници нови следи от многознаменателната за нашето отечество, личност на Григорий, и, в сегашно време, във вида на готвещото се, от Археологическата комисия, издание, където ще видим също и негови трудове, не можем, накрая, да не съобщим на любителите на отечествената древност, най-главните последствия от тези търсения. Посвещавайки му тази статия, ние преди всичко предостяваме на нашите читатели тази нишка от съобщения, по която, малко по малко, ние дойдохме до тези изводи, които, независимо от цялата им новост, се държат дълбоко и здраво за най-древната почва на нашата славянска писменост.             

Преди всичко, нас ни занимаваше този въпрос: кога, от къде, по какъв път най-напред е проникнало в още древното-полудиво наше отечество, най-първото зрънце на нашето духовно и гражданско просвещение. От само себе си, без някаква особено мощна, жизнена, лична, просветителна сила, да се яви само в него, то не би могло, не би могло и да изчезне безследно, т.е. да не остави за себе си някакви паметници, като дело, съвсем важно, и при това дело писмено, та и отгоре на това, не можещо да стане и без участие, в него, на някакви особено известни високо поставени личности, чиято памет завинаги живее в потомството. В края на краищата, така навсякъде и всякога е започвало всяко просвещение, и всеки народ винаги ревностно издирва и винаги намира своите най-древни просветители. Нашето просвещение, мислехме ние, е трябвало също да има някаква връзка с общото за всички Славяни разливане на засияващата за тях първа християнска светлина, и тази връзка не би могло да не бъде буквално жива, т.е. не е могло да не се изрази с някаква светла личност, приемствено продължаваща у нас делото на славянските първоучители. Но кой именно би могъл да се яви по това време у нас, в Русь, из средата на близките към тях продължители? Ето въпросът, на който съвременната история, на нашето просвещение, за сега не отговаря нищо.

Докато, обаче, ние търсехме и не намирахме отговор на този въпрос в летописните основи на нашата история, ни идваше мисълта: няма ли да ни се открие някакво указание за решаване на този въпрос в друга област на нашето просвещение, именно, в държавната му, гражданската му страна, в близка връзка с нейната друга, духовната й страна. В тези времена особено, просвещението в християнската вяра, било неразривно свързано заедно с държавното преуспяване на народа. Ние си задавахме, при това, следните въпроси: кой първи от най-изявените просветените личности в нашата най-древна епоха най-много е могъл да съдейства за гражданското развитие на древната Русь. Но и тук нашата история нищо не ни подсказа. Тя ни говореше само, че в това именно време, когато ние видяхме започващо силно брожение в Русь на надвисналите над нея нови просветителски християнски начала, както това е било във времената на Олга (Русь вече се готвела към това просвещение, макар и почти неусетно, още по времената на Асколд и Дир.), като вече от всякъде веело в най-просветените племена – примери за Славяните, ние виждаме особено в България, - общ стремеж да влезе в голямото семейство на народите, вече получили държавно значение в Европа. Център на това голямо семейство била римската западна и източна империя, иначе Рим и Византия. Желанието за родствен или духовен съюз с тях, чрез който се давало право на царственост, било най-заветното желание за тогавашните владетели на различните съседни с тях племена, стремящи се да заемат място всред тогавашните просветени народи. Такова желание задължително би трябвало да докосне и древна България, както действително и се е случило, а от там, поради близостта на взаимоотношенията и племенното родство, то било длъжно, при първите благоприятни условия да премине и към Русь. Тези условия, преди всичко, се явили в просвещението, или по същество, в единоверието с Рим и Византия, като с двата тогавашни центрове на всякаква цивилизация. Друго условие, също толкова необходимо за правото на царственото достойнство, било единовластието. Тези двете условия си съвпадали по това време в Русь, именно при вел. княг. Олга, когато вече за България завършвал великият разцвет на нейното просвещение. Вел. княг. Олга била, така да се каже, тази притегателна сила, която призовавала към Русь всички просветителски сили на Българския народ, – тази връзка, която трябвало да съедини Русь с тогавашния християнски и държавен свят на просвещението. Тя жадувала както вяра, както духовни, така и вечни блага за своя народ. Но за осъществяването на тези велики цели, не било достатъчно само желание. Необходими били и хора, които биха съумели да поведат и извършат делото на просвещението на Русь, които да показват пътя и да могат да водят и преведат по него Руския народ към съюз с християнския и царствения съсед Византия. Такива хора, напълно запознати с тогавашния християнски и държавен живот на Римската империя, не би могло, разбира се, да се намери в близката, както славянска, така и варяжка среда, обкръжаваща самодържците на Русь. Не само тогава, но, както е известно, даже и много по-късно, под вида на опознаване на цивилизацията, Русь ги е търсила извън тази среда. И тези хора винаги, разбира се, се намирали в по-рано от нея просветени народи, и я запознавали с необходимите й начини на просвещение. По-голямата част от тях, узнавайки за нейните потребности, сами бързали към нея, и й предлагали своите услуги, и винаги срещали най-почетен прием от нея. Така могло, или, по-добре да се каже, иначе не могло и да не бъде, така също и при първото начало на духовното и гражданското ни просвещение. Такъв е най-естественият ход на събитията.

(продължава)