НѢсколько словъ о судьбахъ первоначальныхъ Русскихь ЛѢтописей и о славянскихь азбуках: ГлаголицѢ и КириллѢицѢ

 

( Двадесет и четвърто продължение)

 

Гърците са наричали Симеон ήμίαργον за обозначаването му не като съвременен на тях Грък, а като на полудревен Грък, полукласически, полугероически, имено за това защото Аргосъ, столицата на героическата Гърция, е играла значителна роля в класическата словестност. Многозначително е и, че прилагателното semigraesus е било използвано в Рим за древните латински учени (“antiquissemi doktor um… poetae et semigraesus erant.” – Севтон. De claris gram. гл. -> См. Времен. Импер. Моск. Общ. ист. и древн. Рос. 1851 г. Замѣч. На слово о полку Игоровѣ, Кн. П. П. Вяземскаго, с.15).

В неутолимата ревност за възвеличаването на своя народ, Симеон от отдавна е простирал мисълта си към издигането на българския престол. При своя поход към Царьградъ, Симеон, както вече видяхме, е получил от патриарха цезарското име. Но по някакви тогавашни неблагоприятни обстоятелства, цезарското венчаване му е било отказано. За това за да се утвърди в цезарския сан, той се обръща към Рим и се постарава да склони на своя страна римският първосвещеник. Папа Николай I не отказва на Симеон да му изпрати императорския венец и своето патриаршеско благолсовение (тогава разделението на църквата западна и източна още не се изразявало с открит разрив, и Рим запазвал още много, от това, което отпаднало в последствие).

В цялото царуване на Симеон, във всичките му дела, по такъв начин, са ясни две главни, твърдо постановени и господстващи на всичко цели, това, 1-во, е народното просвещение, на основата на православието, със самобитния както по дух, така и по букви, славянски характер, и, 2-ро, при съдействието на това своеобразно народно образование, извеждането на България в значението й на първостепенна държава.   

При тогавашната разпръснатост на несплотените с никакво свързващо ги начало, в положение на необединени с една цел Славяни, съединени обаче, с вътрешна, родствена връзка, на Симеон естествено му е идвала мисъл, да изрази, да оформи тази връзка в някакъв здрав държавен съюз, обединяващ Славяните, във вид на образуването от тях на устойчиво единно политическо тяло. С цел на такова обединение на всички, или много от славянските племена в едно стройно цяло, му предстояло, преди всичко, да устрои своята собствена страна, като такава държавна първоосновна единица, която би могла да стане за тях съсредоточие на целия славянски свят, като една здрава, образовуваща, обединяваща сила. За създаването на такава именно сила, му било необходимо да обърне България в български народ, в българско царство.  И Симеон блестящо достига тази цел: той дал, действително, велико държавно значение на България; той станал не само цар, но и император, претендент за византийския престола на световната Римска империя. Той поставил България, относно значението на държавните права, наред с грамадното значение на  тогавашна Византия. Своята България, а заедно с нея, и целият славянски свят, той замислил да усвои наследството на цялата Източна Римска империя, завладявайки за тази цел Византия. Не е било съдено, обаче, да се изпълни всичко от тези замисли и предначертания на Симеон. Българският народ не се оказал, след него, тази велика, обединяваща сила на цялото Славянство, която трябвало да застане начело му, рано, или късно, противно на враговете на желаните му цели за единство на Славянството. Избухнал ярко, само за кратко време, самобитния, държавен живот на България, скоро угаснал в нея заедно с кончината му.

Единствено от цялото Славянство само Русь се явила, в течение на векове, тази крепост на държавно съсредоточие, към която станало от само себе си стичане на много сили от Славянството, съставили след това, заедно с нея, едно огромно цяло. Там потекла от България, и там се развивала, цялата древно-славянска мисъл и писменост, в пищен разцвет започнал в Русь в дните на равноапостолната Олга, заедно с християнството заченало цялото руско просвещение, завещано й от Златния век на България чрез посредничеството на един  от учениците и приемниците на славянските седмочисленици, Григорий, презвитер Български, сътрудника на великия цар Симеон. Тук ние намираме също първите заченки и всичко станало, на времето си, с държавното обединяване, а заедно с това и цялото могъщество и величие на Русь, заради което са умирали и жертвали живота и достоянието си нашите народни герои, Пожарски, Минин, Сусанин и други.

При наследника на Симеон помръкнала цялата слава, изчезнали всички надежди на България. Синовете му не наследили ни доблестта му, нито дарованието му, нито великите стремежи на своя баща. Вече нямало Симеон, и цяла България застинала като вцепенена. Замряла силата, стремяща се да я води напред към по пътя на развитието и възвишаването. Загубила със Симеон великото си оръдие за своето осъществяване, тя напуснала България и се устремила към другата голяма славянска страна, жадуваща духовно просвещение и готвеща се за него. Тази сила се заключавала в този свят на християнството, който бил донесен в  ковчега (в смисъл символа на съхранението, к.м.) на славянското слово, от учениците на Методий, от просветила се Моравия, в езическия мрак на България, където християнството озарилото Борис-Михаил, се разляло  от там по Българския народ и достигнало висшата степен на своето сяние при неговия приемник, цар Симеон, искрено стремящ се както към духовното и държавното величие на своето отечество. Със смъртта на този владетел, както вече казахме, тази същата, никога не умираща вечно-деятелна сила на този свят, се преселила, по този същия начин, т.е. чрез тези същите свои носители с този същият роден за Славяните ковчег (в смисъл  на средство за носене и предаване на жизнено начало, като Ноевият ковчег,к.м.), славянската просвета, - в друга славянска земя, както ние ще покажем по-нататък. В България също, с кончината на Симеон, била напусната от заветната му дума, за въдворяване на единовластието във всички самостоятелно управлявани славянски общини, с цел на образуване от тях на единен велик славянски съюз, така и при това за пренасянето на столицата на славянската държава, по приемането на цезарството, в Царьградъ, като най-древен царствен за цялото източно православно християнство. Всички тези мисли, под хитрото влияние на византийската политика, са изчезнали при неговия приемник. Изчезнала, заедно с това, и мисълта за самобитното славянско-християнско народно просвещение. Отслабнала и съвсем изчезнала, в същото това време, и всичката сила, която вдъхновявала Българския народ в битките му с настъпващите от всякъде му врагове. Помръкнала славата на България, и неприятелите й я обсебили, стеснили и отрязали от родния славянски свят и станали нейни владелци. Вторият син на Симеон, Петър, станал усърден слуга на византийската политика, за която било така печалившо и така небходимо да подрива и унищожава всичко от издигнатия от Симеон в България стремеж да овладее “Царьградомъ”.   

 

(продължава)

Виждам, че регистриран читател не е харесал нещо, но дали е преводът или съдържанието му, не става ясно, но това е негово право. Може да бъркам, но се изкушавам да мисля, че се отнася за отношението на автора към Петър и това което е последвало след кончината на Цар Симеон Велики. Подобно отношение към Петър е показал и Покровителят на Българския народ Свети Иван Рилски. Ето какво е известно от историята, с много малки изменения: "Българският цар Петър I изминава цялото разстояние от 450 км от столицата Велики Преслав до Рила, за да се срещне с него. Монахът обаче не пожелава да се запознае с владетеля ... . Той приема плодовете, но не и златото, което Петър му предлага, като само му се покланя отдалеч. Това още повече увеличава славата му и към него заприиждат ученици от цяла България." Свети Иван Рилски, роден в 876 г. живее по време на дядо му Св. Цар Борис, на баща му Цар Симеон Велики, Златния век , когато преминават най-дейните му години, и почти двадесетина години (до 946 г) по времето на Петър и такъв човек, който е най-почитаният български светец, е разбрал какво представлява Петър и показал отношението си към него пред целия български народ.