НѢсколько словъ о судьбахъ первоначальныхъ Русскихь ЛѢтописей и о славянскихь азбуках: ГлаголицѢ и КириллѢицѢ

 ( Двадесет и трето продължение)

Тук, на новата почва, подготвена от гръцки християни, славянските учители намерили богато поле за своята духовна жътва. Независимо от вече преклонната си възраст, самият български господар Борис, по кръщение Михаил, започнал да изучва под тяхно ръководство “древната история и житиетата на светийте и слушал от тях Светото писание: очевидно, него го е привличал, него го е радвал славянският превод на библейските книги, които, в това време, учениците на Методий са могли да донесат много повече от Моравия, от колкото е било известно  за тях в България.” От там християнското просвещение, със самобитния си славянски характер, със своята особена славянска реч се разлива по цялата Българска земя. Начело на това ново просветителско движение, стоели, както е известно, Методиевите ученици: Горазд и Климент, първият роден в Моравия, вторият роден Българин, “като свидетелство за съюза на българския народ с неговите славянски братя в името на християнството”, както отбелязва г. Гильфердинг.

Но, с особеност, великото дело на славянското просвещение процъфтява тук при българския цар Симеон. При него особеното е, че България служи на това дело с цялата ревност на новопокръстен народ. И евангелската ревност на образованите  от Кирил и Методий наставници, и стремежът на младия народ към умствена дейност, и примерът на книголюбивия цар, всичко тогава се съединило в България, и я поставило на висшата степен на нейното духовно развитие. Разраствайки се и издигайки се в народното съзнание, то се издигало пред лицето на света и на самия народ и на неговия велик владетел.

В това цветущо състояние на българския народ, при влиянието върху му, на тези нови, появили се в него християнски просветители, той произвежда невероятно множество книжни трудове. За това сравнително кратко време, той създава огромна литература. Областта на преводите, като необходимо условие за самостоятелна умствена дейност, заема обширно място в нея. Собствените произведения, отново възникналите богословски мисли се съединяват със светските науки: философия, словестност, история и описание на природата; не малко писмени паметници, дошли и до нашите времена от тази славна епоха в живота на българския народ, ни позволяват да заключим за множество други подобни трудове, загубени през вековете, и всички те показват за тази плодотворност, с която народната мисъл е била внесена в славянската писменост, славянската християнска проповед, славянските преводи на светите книги. Известни са историите на знаменитите писатели от това време, великите сподвижници на християнското процъфтяване на Славяните. Ние говорим за Иоан, екзарх български, епископ Константин, Климент Охридски, черноризец Храбър, презвитер Григорий и др. Великите трудове на тези именно наши просветители още в това време вече са дали на целия славянски свят почти всички свещенни и богослужебни книги и множеството творения на светите отци. В течение на столетия, всичко това се четяло, непрестанно се препрочитало, развивайки умствения и духовния живот на народите на България, Сърбия, древна Русь, и всичко това било свършено с труда на учениците на Методий, пристигнали в България в края на “княженiя Борисова”, и потрудили се особено при царуването на неговия син Симеон, застанал начело на цялото това велико развитие, “Самият господар”, казва г. Гильфердинг, ”участва в този светъл и чист порив на българския народ;  възпитан в “Царьградh”, напълно усвоил за себе си гръцкото образование, Симеон би могъл да се задоволява с вече  готовото несметно богатство на гръцката писменост; не, той не иска да се отделя от образованието на своя народ; гръцките книги не го удовлетворяват, той така е добре запознат с тях, че са го наричали полу-грък; на него е било необходимо, книгите да са били достъпни до народа, той поощрява преводачите, заповядва да се съставят на славянски език сборници на забележителни духовни съчинения, поръчва на епископ Константин, ученикът на Методий, да преведе на славянски език забележителното слово на Атанасий Велики, изисква от презвитер Григорий да преведе хрониката на Йоан Антиохийски, още по-ревностно от своя баща Борис покровителства  неуморимият сподвижник и писател Климент Охридски; на него, “великият цар, книголюбеца Симеон”, Йоан екзарх посвещава своя труд за сътворението на света, съставен по св. Василий Велики, Йоан Златоуст и по … философа Аристотел”, и сам той, покрай грижите за държавните дела и военните тревоги, “привикнал да прочита всички книги” (така се изразява съвременник за Симеон), прави от славянски преводи, на избрани съчинения от грамадните трудове на  Златоуст, сборник (така нареченият Златоструй), който много е обичан от Българския, а после и от Руския народ. Така е съзнавал този господар, най-великият от венценосците на България, своето задължение да бъде водач и просветител на своя народ; така той е предписвал света на кесарите и с великолепието на своя двор е затъмнил стария византийски двор, почитайки словото и просвещението.

Известие от времето на Болгарскомъ кн#зѣ Симеонѣ се намира в кн. III, гл. VIII на хрониката на Луитпранд. То е любопитно, като свидетелство за любовта към просвещението на българските владетели от X век:

“Tunc et enim Simeonem ήμίαργον, id est, semigraecum esse ajebant, eo quod, pueritia Bisantii Demosthenis rhetoricam Aristotelis que syllogismos didircerit. Post haec avtem relictis atrium srudiis, at aiunt conversationis sanctae habitum sumpsit: vetu paolu post regnandi cupiditae deceptus, ex plasida monasterii quite ad seculi procellam transit, elegit que potius  apstatam Iulianum, quam beatissimum coelestis regni cvaligerum initari. Qui duos filois habuit unum nomine Baianum, alterum qui nune usque superset, potenterque Bulgaris prisipatur, nomine Petrum, Baianus autem adeo fertur didicisse magicam, ut ex homine fiery lupum, et quamcunsque vellet aliam cerneres feram.”

(в превод)

“В това време наричали Симеон полу-Аргосом (ήμίαργον), т.е. полу-грък, защото той от детството си изучавал във Византия красноречието по Демостен и философията по Аристотел. След това, преставайки да се занимава с науките, той водел набожен живот, но впоследствие съблазнен от желанието да царува, от приятното монастирско спокойствие преминал на мирския шум, и в този случай последвал повече Юлиян отстъпник, отколкото блажения ключеносец на царството небесно. Той имал двама синове: единият по име Боян, а другият Петър, царуващ сега над Българите. Казват, че Боян бил изучавал магиите, и от човек се превръщал във вълк и започвал да хапе другите зверове.”     

Венелин предполагал, в критическото си изследване за историята на Българите (Москва, 1849 г., стр. 263), че Боян, споменат в словото за полка Игоров, е Боян Владимирович княз Български (син на Владимир – Расате, к.м.), когото са считали за магьосник. Венелин основава своето мнение на това, че за южния Славянин е било свойствено да “рискать” (непреводимо, вероятно се отнася до използване на пътищата за придижване на племената от изток на запад, югозапад и обратно, к.м.) по Трояновата пътека (в руската историография и тълкуванията на “Слово о полке Игорево” няма единно мнение що е то; за някои академици това е пътят, по който е минавал император Траян по време на войните му на север от р. Дунав; за други изследователи това е земята на “тризъбеца”, т.е. град Тмутаркан в територията на Велика България, където е била главната квартира на нейните владетели,к.м.), отколкото по Руската (пътищата за придижване на племената от юг на север и обратното,к.м.), и че в старото време отнасящо се до певеца за Игор в Русь не е могло да съществува поет, който да използва такива възторжени думи в песента.  

(продължава)