(продължение от пети постинг)
За това, каква важна роля са играли хуните в V в. не само в Дагестан, но и в Закавказието, свидетелстват и съвременниците на Тавстос Бузанд – Елише и Лазар Парпеци (виж глава II, по-долу). С други думи, ако Тавстос Бузанд, говорейки за събитията в 30-те г. на IV в., имал пред вид съвременните му хуни от V в., то тогава именно хуните, а не маскутите и аланите, трябвало да са били главната действаща сила във войската на Санесан (имено хуните са посочени начело на списъка от войски на Саннесан, а и “многочислените войски” са охарактеризирани като “хунски”, к.м.). В  тази   връзка следва да се припомни и това обстоятелство, че, по думите на Бузанд, Васак в 60-те г. на IV в. призовал за помощ против персите именно хуните, а не маскутите, които по заеманата от тях територия, много по-бързо са можели да откликнат на неговия призив. Заради  отсъствие на факти се налага отново да предполагаме за да си обясним  това обстоятелство. Очевидно именно от това време, ослабените от поражението в Армения в края на 30-те г. на IV в., маскутите перестават да играят важна роля като самостоятелна военно-политическа сила в Дагестан. Заедно с това дагестанските маскути били не само тясно свързани с хуните, като това подбудило даже някои автори да говорят за существуването на хунска «държава» начело със Санесан в IV в. на територията на Северна Албания. Кога е могла да възникне такава връзка и с какви именно хуни? Ние допускаме, че Тавстос Бузанд в двата случая е имал пред вид не кавказските хуни от V в., както мислят М. И. Артамонов, а също и А. В. Гадло (Етническая история Северного Кавказа, с. 33 - 37), а именно тази немногобройна група хуни, която вече в края на краищата от втората половина на II в. (съгласно Дионисий) е обитавала северо-западната част на прикаспийските степи и е чергарувала по земите на съседстващите и живещи южно ирано-езични маскути. Такова разбиране на това въпросно сведение на Тавстос Бузанд за хуните  не ще служи за повод  за  обяснения на един анахронизъм. Така съобщенията му ще бъдат лишени както от вътрешно, так и от външно противоречия и на свой ред се открива интересна взаимовръзка с даните за хуните от  Агатангелос и Хоренаци. Тук е необходимо да отбележим, че изказаното от нас по-горе мнение за това, че под хуни Дионисий Периегет и арменските автори (Агатангелос и Бузанд) следва да се разбират, не просто като безлика аморфна маса от някакви си «хуни», неизвестно кога, откъде и защо са се появили на Кавказ (както това обикновено се наблюдава у тези изследователи, които по своите особени съображения подкрепят тези данни със свои дълбокомислени заключения за етногенезата), а да се има пред вид групата български племена, което може да бъде потвърдено от съвсем независим източник. Става дума за паметник, известен в научната литература под името Анонимен хронограф от 354 г. Оригиналът на този сборник е от 253/254 г., а най-важният негов XV раздел представлява латински превод на гръцката хроника на Иполит, доведена до 230 г. Изброявайки племената, обитаващи на север от Кавказ, анонимният автор на последно място споменава българите. Обаче в дадения случай етнонимът «българи» не би следвало да се разглежда като едно конкретно племе, обитавщо на север от Кавказ по време на съставяне на хронографа. Такова буквално разбиране на това съобщение, как правило, води или към мнение за недостоверност на това много важно историческо свидетелствo, или към извода за ираноезичния (сармато-алански) произход на древните българи. Тук този етноним обхваща не едно единствено племе, а група племена, свързани с един произход и език, и за това обединени с общото  за  тях етническо име българи.
  Сега на основание на гореизложеното може да се  опитаме в общи черти да реконструираме хода на историческите събития на Кавказ, свързани със съобщенията за хуните на  Дионисий Периегет, българите от Анонимния хронограф от 354 г. и хуните  (хазари и барсили) от арменските източници. Oчeвидно, около 215/6 г. хазарите и барсилите, преминавайки през Дербентския проход, под предводителството на своя вожд Внасеп Сурхап, навлезли в Албания, но на десния бряг на р. Кура били разбити от арменския цар Валарш, който загинал в сражението с тях (Бар Дайсан, Мовсес Хоренаци).
  След 10 години, в 225 г., хуните (т. е. тези същите хазари и барсили) отново се появили в Задкавказието, но този път вече в качестввото на наемници на Хосров в създадената от него коалиция против първия сасанидски шах Ардашир I (Агатангелос).
  След това в продължение на повече от 80 години в източниците не се отбелязват нахлувания в този район от Северен Кавказ. Вероятно, това е било свързано с прегрупировката в средата на номадските племена от Източното Предкавказие и укрепване на хуните на територията на Северен Дагестан, от това време именуваща се «земята на хуните», а впоследствие известна във византийските източници като Берсилия - Барсалия (родината на хазарите), получила своето име от етническото име барсили, очевидно играещи, в този период от време, главната роля всред племената от този регион. От друга страна, именно в този период (втората половина на III в.) в грузинската историография се появяват сведения за многобройни набези срещу Иберия (Грузия, Картли) от алани, (овсов), започвайки от царуването на Амазасп - 18-тия цар на Картли, съгласно Леонтий Мровели. Това било предизвикано, несъмненно, от активизацията на външната политика на аланското обединение по отношение на Западното Задкавказие.
  В първото десетилетие на IV в. барсилите под водачеството на своя вожд, наречен «царят на севера Тедрехон» в «Историята на Тарон»  от Зеноб Глак, отново навлизат през Дербентския проход в Албания, но на Гаргарейската равнина били разбити от арменския цар Трдат III (Агатангелос, Хоренаци). Именно в това време хуните, отслабени от военното поражение в Албания, очевидно се оказали в политическа зависимост от своите южни съседи маскутите, царят на които Санесан, в  тази   връзка, бил наречен от Тевстос Бузанд «повелителят на многобройните войски на хуните»¹.
  В края на 30-те г. на IV в. хуните взели участие в набега на северокавказските племена срещу Армения заедно с аланите и маскутите, в това време както по-рано те се споменавали без  връзка с последните, а в началото на 60-те г. на IV в. вече само с аланите те били в качеството си на наемници на арменския цар Аршак против сасанидския шах Шапур II (Бузанд). Приблизително в това същото време латинският източник фиксира българите всред северокавказските племеня (Анонимен хронограф от 354 г.).
  Съобщението на Тавстос Бузанд за участие на хуните и аланите в задкавказските събития в началото на 60-те г. на IV в. се явяват последното им споменаване в серия последователни сведения на арменската историография за номадите от Кавказ до началото на V в. Последните десетилетия от царуването на Шапур II били наситени с напрежена политическа борба и военни стълкновения с Римската империя в Задкавказието, в частност в Армения. В 371 г. протежето на император Валент (364 - 378) арменския цар Пап (369 - 374) с помоща на римски войски започнал да води активни действия против сасанидския Иран, което довело до крупно военно столкновение между римските и арменските войски с армията на Шапур II на Дзиравското поле при планината Нпат в Армения. В това сражение северокавказските племена не са вземали никакво участие, тогава както по-рано такива значителни военни операции в Задкавказието обикновено не са минавали без тях. От какво било предизвикано това обстоятелство? За нас остава неизвестно, по силата на какви причини събитията, станали по това време на Северен Кавказ, не попаднали в полезрението на арменските автори, иначе обикновено подробно осведомени за събитията от това същото време в Задкавказието. Между другото именно в това време в Северен Кавказ протичали грандиозни по своя мащаб и последствия исторически събития, засягащи целия степен свят на Евразия. Видимо, в самия край на 60-те г. на IV в., форсирайки Волга, в степите на Северен Кавказ нахлула основната маса хунски племена; започнал втория, главен етап в движението на хуните от Азия в Европа и появяването им в Юго-Източна Европа. (следва продължение)