Зора зори, ден настава, Стар Балкан сетна дямка дреми и пак види, дали на сън ил’на яве: От два края, върла чума  мина-помина, но то не било върла чума, най ми било сила поганска, поганска и агарянска – дете в майка проплака, моми и невести озлочестени, на синджир навързани, на пазар продадени; мъже и старци на кол набити, жени и деца почернени, почернени и потурчени; села и градища редом горяли, горяли и порутени; твърдини зъбер, камък връз камък не остали, диня-нощя под тях; край тях грозни сенки дебят; на черкови и манастири камбани и кръстове съборени, съборени още отнесени, а отвътре, дуварите  свети с ликовете божии, ангелски изографисани, па и Божа майка, ликът пресветъл и той набързо варосан, варосан още затулен, а връз Нея чужди писмена, слова омразни, душмански; Няма друг бог освен Аллах…

Зора зори, ден настава, дружина невиждана пътя си гони – челяд царска още и болярска, турско забулена, турско затулена, през Балкана, през Романя, пряко Мермер – море, чак до пусти Чатал-балкан, а начело сам си синът царюв Александър, но от вчера ще му викат Шишманоглу Искендербег; чалма турска до под вежди, на сърце му – кръст прикътан, Божа майка; все надолу, земя гледа, по ланити сякаш детски, росни сълзи рони, зъби скърца, че го мъчи мъжка плът, прясно обрязана, но пак враня коня силом шпори, та да мине друм безкраен, друм незнаен, тамо де е Чатал-балкан, а и той – балкан незнаен.

… Търново-село да засели, конаци чардаклии да вдигне, по реда техен агарянски, пет-шест дъщери бейски да си купи, сякаш не е там, по чуждому и насила с тяхна дума да си дума; в мухъл-душни хареми, сред тежки чуждоземни миризми, неприласкан-нежелан, неохотен-неприхотен, студено-стиснати, лепкавовлажни скутове да люби, челяд безброй да добие и отгледа, но внуци от тях да не дочака; нито сега, нито друг път голота на яве да покаже, че под бяла риза до колене, до сърце му кръст прикътан – Божа майка; ранна утрин, вечер късно, кръст отмери, сам пред Бога но за себе “Отче наш”” или пък “Господи, прости и помагай!” да прошепне никак той не подминава; през дълги нощи, под чужди звезди морен да будува, все царевград Търнов с ливадите царски, поляните балкански и песента среднощна на Балкана да бленува; с татка си, царя български, с български думи, делата царски да хортува;

… чифлици широки да гради, безчет кехаи, ратаи да наглежда, ниви безкрайни да оре, хумби хамбари да пълни загорска бяла пченица; на коне, стада и имот, сред всички турски бейове, все първи на всичко да бъде; юнак балкански да израсне, чутна войвода да стане, от синовете болярски, болярски още господарски, буйна дружина да води, пък и сестра му Катерина, царевна, често пред дружина, по села, ливади и балкани, кон да препуска и яха; юнаци подире си да води на седло злато и сребро, с нозе в златни зенгини; по български, с червен сахтян ботушки връз наръм прасец, на бедра стройни – штени зеленоатлазени, пак по български тясно скроени, с дъбов лист балкански сърменошити; камшик-змия плющи и вие бяла, гола до надлакът ръка, в другата – юзда позлатена; руса коса до кръста, вятър ветрее, на лице – слънце сияйно, бяла шия – лебед същи; гръд моминска тупти – играе под зелен гердан и риза бяла коприна; очите грабва и немирно-закачливо зов към всички отправя, но сал един-едничък тя дири и чака; хранена коня грозно гледа, позапре  се – ноздри пламик струи, земя рие – друм трепери, глас нададе – небо разтриса; завтече се – хала небесна, земя не стъпя, напред лети – гледа и диви се мало и голямо, звяр и птица, иде, иде-е, Царицата българска-а-а! …

… сестра царевна, то пак жена е, но на  Искендербег, да му се славата прочуе, още разчуе чак до Стамбул-града из султански сараи; нали е царско коляно, султан му ферман проводи, с валийство в Айдън току го дарява, но не било то на добро, че го и на война с душмани върли провожда – и той като татка си, царя български, войска да води, битки да печели, земя и слава да добива и надбавя; но нали е войска му агарянска, агарянска още неверна, а той пък за тях гяурин омразен, за туй се не знай стрелата, що сърцето му удари, от коя страна ненадейно долетя …

… от кон си падна, ствол дъбов възглаве, гавазин риза разкъсва, стрела да вади, стрела забита до кръст прикътан, до Божа майка – нито я вади, нито го цери, ами я на две пречупва и сърце му докрай пронизва; кърви му рукват, чужда земя да поят, взори тъмнеят, през чужди небеса брод дирят, татък долу отвъд Мермер-море, през пуста Романя, Балкана съзират, царя български, татка си виждат – тътен и сенки призрачни, иде ли му дружина, войска българска, пред нея, сам си цар Иван Шишман; във ръка му тънка сабя френгия напред сочи обнажена, обнажена ал’ръжда  хванала; ред години от седло не слиза, враня коня силом шпори, надлъж и нашир броди и кръстосва полета и балкани, през долини, по рътлини, от река до море и пак назаде – врази клети, турци душмани следишком дири, в битка да срази на бой призовава, а и дружина си още на бой подканя, ала душмани с него тръгнали, нигде не се видят …

…доспехи му ясно слънце, пак чрезмерно достолепен, хубав-прехубав като нявга, само на коса буйна побелял, на лице красно посърнал, посърнал още излинял; добра коня изпусталяла, в немощ нохтем рие, зине гърло – пяна яд зелена бризга, сякаш глас надава, нищо не се чуе – иска на бой и тя да призове, и тя дружина да подкани, грозни душмани да смути и далеко да прогни, но в ответ, земя-небо жално-милно стене и проплаква, че дружина, мила моя, майно льо, войска българска, жална майка нажалена-покрусена – сите тука безоръжни, кой в гърба си с нож прободен, кой без крак, кой без ръка, пък глави им, ах, глави им, мила моя, майно льо, до един на стреме обвесени и сите с очи избодени …

Проговаря синът царьов Александър още и Шишманоглу Искандербег: Хвала тебе Царю сетен български, доста време, наста време, примири се, укроти се, тебе врази преко сили, не дири ги, не зови ги! Дойде време, като мене, царьов син най-сетен български, на Балкана, край поляна, Дъбът Свещен столетен и седло възглаве – морни кости тамо да положиш; от деди ни, завет най-скъп – враня коня, тя до тебе вечен сън заспала. Минат ще заминат години векове, наста –ще ново време, разбудени и разбунени, тръгват-ще българи на бой, от север Братът наш, съименникът Твой помогни-ще, пак да бъде светлина, пак да бъде свобода и Балканът пак само за нас да виши и пее;

… сега тука, чужди небеса, земя чужда и студена, без кръст, без поп, умирам аз с отворени очи за Търновград и за Балкана; участ зла – гроба ти незнаен да няма кой с водица да прилей, да няма даже кой да те оплаче; съдбата моя прегорчива, наказание, но и награда, щом Господ-Бог така им ни повелява; Търново-село – смътен спомен, и то далеч остана, а името му променено, ще се потули сред чуждите слова; немного години от отсега, забравен от деца и внуци даже сам-си аз ще-да остана …