Ако бъде прието нашето тълкуване на съобщението на византийските хронисти, то оттук следва, че указанието на Теофан за племето «вътрешни хуни» трябва да се разбира само за местоположението му по направлението на северо-запад от обитаващите в Северен Дагестан сабири, което точно съответства на района на Среден Кубан с обитаващите там български племена.
   Предложеното от нас тълкуване на съобщението на Малала и Теофан за 527 г. лесно се свързва със следващите събития на Северен Кавказ. Съгласно Малала, Теофан и Псевдо - Дионисий Телмахрнски, в 528 г. в съюз с империята влязъл царят на хуните, които обитавали близо до Боспор, на име Грод (Горд у Теофан, Гордий у Псевдо - Дионисий; последният отнася това събитие към 534 г.), който с част от своята войска отишъл в Константинопол и приел кръщението от ръцете на самия император Юстиниан (527 - 565). По думите на хронистите, императорът богато дарил новопокръстения, отправил го обратно, «в неговата собствена страна» да охранява ромейските граници и град Боспор. Заедно с него императорът изпратил в Боспор и трибун за охрана на града и за събиране на данъка от бикове възложен от императора на хуните. След връщането си Грод унищожил идолите от сребро и електрон (сплав от злато и сребро), на когото се покланяли хуните, отлял от тях слитки и  ги изпратил в Боспор, «за да ги превърнат в монети». Тези действия предизвикали недоволството на жреците и брата на Грод - Мугел (Муагер) (двамата са наследници на Ернак / Ирник, к.м.), който той оставил да командва войската по време на пребиването си в Константинопол. В резултат на заговора Грод бил убит, а вместо него хуните направили цар Мугел (Муагер). По думите на Малала и Теофан, след убийството на Грод хуните нападнали Боспор, завладяли града и изтребили гарнизона заедно с трибуна Далмаций. Към това същото време се отнася и съобщението на Прокопий за това, че «някои от варварските племена, живеещи в съседните области», завладяли и разрушили до основи градовете Кеп и Фанагория на Таманския п-ов, над които се разпростирала властта на Боспор. Узнавайки за това, Юстиниан изпратил в Боспор, за възстановяване на властта си голяма войска начело с полководеца Йоан при поддръжката на спомогателен отряд от готи под предводителството на Годила и Бадурия. Получавайки известие за приближаване на византийците, хуните изоставили Боспор и избягали. Градът отново бил върнат на Византия и укрепен отново с крепостни стени. Скоро  към империята били присъединени и разрушените от хуните боспорски градове на Таман.
  От източниците не е ясно, начело на какви именно хуни Горд е бил владетел и какво именно хунско племе е водело борбата с империята за Боспор. Този въпрос  трябва да се разгледа по-подробно.
  Да си спомним, че в 527 г., т. е. година до епизода с Грод, прикаспийските хуни, възглавявани от Боа, били в състояние на опозиции спрямо Иран и сключили съюз с империята, като в същото това време източно-приазовските хуни, недоволни от укрепване на позициите на Византия в Боспор, застанали на страната на Иран против империята, но били разбити от съюзниците на Византия. Обаче вече след година (528 г.) вождът на източно-приазовските хунов Грод се явил в Константинопол и приел кръщението - факт, показващ за значителное сближаване на хуните с империята и превръщането им по същество във васали на Византия, доколкото христианизацията на варварската периферия винаги се явявала акт в голяма степен политически, а не религиозен. Изхождайки от това, е малковероятно, че приемането от «царя»  на хуните на христианствато, явление много съществено за езичниците – хуни, можело да бъдат инициатива на някое отделно приазовско племе хуни, в частност, оногурите, още повече, че последните в това време се намирали в зависимост от утигурите. Освен това, намирайки се във враждебни отношения с империята заради Боспор, утигурите просто не се могли да допуснат влизането на подвластното им племе в съюз с нея и кръщаване на вожда им. Това веднага би трябвало да предизвика негативна реакция на утигурите. Обаче, както видяхме, докато Грод се намирал в столицата на Византия, властта над хуните осъществявал неговия брат, който влязъл в заговор с хунските жреци и отстранил брат си само след като Грод претопил хунските идоли на монети. Ако Грод, както и неговият брат Мугел, са били вождове на оногурите, то тогава е още по-неразбираемо, как по това време са се държали утигурите, доколкото следващата акция на хуните – завладяването на Боспор от Мугел и разрушаването на градовете на Таман - едва ли е станало без непосредственото участие на утигурите. За това Грод, най-вероятно от всичко, се счита, че именно той е царят на утигурите. От друга страна, в случая с Тиранкс и Глон, видимо, няма възражение против това, че те са могли да бъдат вождове именно на оногурите и е возможно  на други свързани с тях племена. Това ни се струва още по-вероятно, доколкото утигурите в това време са заемали връждебна позиция по отношение на империята, а намиращите се под тяхна власт оногури напълно са могли да участвт в качеството на наемници на Кавад против нейните интереси на Кавказ, тогава когато сабирите оказали голяма услуга на Византия, очевидно, за да отмъстят на Кавад за разгрома на отряда на Зилгиб в 521 г.
  По-горе вече бе отбелязано, каква важна роля в политиката на Византия е играла христианизацията на варварската периферии. В хрониката на Захарий Ритор има много ценни сведения за разпространението на християнствота в средата на хуните (за повече пордробности виж http://history.rodenkrai.com/new/istoricheski_izvori/zaharii_ritor_-_glava_3_ot_kniga_7_i_glava_7_na_kniga_12.html). Сириецът привежда разказ на двама жители на град Амида, които били «отведени в плен при Кавад» преди  50 години «или повече» до времето на съставяне на  хрониката, но които «сега са се върнали». Те разказвали, че «били отново продадени и били изпратени от персийските в хунските земи, преминали през вратата и останали на тяхната земя (т. е. земята на хуните) повече от 30 години». По-нататък се уточнява, че пленените се намирали в земята на хуните 34 години и по време на тяхното пребиваване в плен там пристигнали семдем христиански мисионери начело с албанския епископ Кардост. Обаче тези свещеннослужители «не влезли през вратата», през която завели пленените в земята на хуните, но «били преведени през планината». «Когато те пристигнали, - продължава Захарий, - те говорили с пленниците, много покръстили и обучавали (някои от които) от хуните. Те останали там седем години и изготвили там писание на хунски език». Кога именно е «изготвено» това писание, т. е., очевидно, перевод на Библията на хунски език, не е точно известно на Захарий, но той отбелязва, че то излязло на «техния език» (т. е. езика на хуните) 20 години или повече преди тогава, при което в дадения случай отчитането на времето става също от датата на съставяне на хрониката (555 г.). По-нататък Захарий съобщава за интересна подробност: «Случило се в това времея, когато бил изпратен там Проб с посолството от императора, за да купи от тях (хуните) воини за войната с (езическите) народите (персите). Когато той узнал от хуните за тези святи хора и бил осведомен за пленените, той много проревнувал и пожелал да се види с тях. Той ги видял, бил  от тях (свещенниците) благословен и много ги почел в очите на тези народи (хуните). Когато нашият император узнал от него (Проб) за събитието, свършено така от господ, както по-нагоре е описано, от градовете на ромейската държава разположени наблизо, били натоварени тридесет мулета, и той (Проб) ги изпратил с пшеница, вино, масло, лен, други плодове и свещена утвар. Мулетата той им дал  ( на свещенниците) като подарък, тъй като Проб бил вярващ мъж , мек и бил усърден в такива добри дела, като това». След 14 години, съобщава Захарий по нататък, Кардост си заминал, а неговото место заел «друг епископ, по име Макар»², който «стъпил там по своя воля заедно със свещеници». Епископ Макар построил на земята на хуните църква, «насадил растения, посял различни семена, извършил знамения и много покръстил. Когато владетелите на тези народи видели, че това е нещо ново, те много се удивили и зарадвали (на тези) мъже, почели ги и всеки ги викал в своята страна и своето племе и молил, те да му били учители. И ето те са там до сегашното време», - завършва своя разказ Захарий Ритор.
   Тези съобщения могат да изяснят много неясни въпроси, отнасящи се до важни моменти от историята на взаимоотношенията на хуните с Албания (). Отначало е необходимо да се спрем на въпроса за това, към кои именно хуни са се отправили християнските проповедници начело с епископ Кардост. По мнението на Н. В. Пигулевска, християнските проповедници се намирали на земята  на хуните - сабири (пос., съч., стр. 87). М. И. Артамонов се придържа към друго мнение, предполагайки, че Кардост е проповядвал в средата на прикубанските хуни. Основание за такова твърдение, по М. И. Артамонов, служат следните обстоятелства. Първо, Кардост със своите спътници проникнали до хуните не през «вратата», а по друг път, през планината. Второ, макар мисията на Кардост да е тръгнала от подвластната на Иран Албания (Арана), тя била организирана без одобрението на сасанидското правителство. Именно за това нейният път минавал не през контролирания от Иран Дербентски проход, а преминавал през трудния път през планините.
   Трето, ако за мисията на Кардост нищо не знаели в Иран, то за нея били добре осведомени във Византия. Четвърто, вземайки под внимание, че за срещата си с Проб Кардост е посетил Боспор, то става малковероятно предположението на Н. В. Пигулевска за мястото на дейността на този епископ в страната на сабирите. И, накрая, пето, напълно е возможно, че покръстването на Грод имало пряко отношение към тази дейност. Отчитайки, че напускането на Кардост от страната на хуните се отнася примерно към същото това време, през което става посещението на Грод в Константинопол, то може да се предположи, че покръстването на хунския княз е било подготовено именно от този епископ (пос., съч., стр. 92 - 94). Аргументацията е много убедителна, ако не се отчита, че анализът на съобщението на Ритор може да даде няколко други условия. Първо, на Захарий (или на неговите информатори) е известен само един проход или «вратата», зад който веднага започват «хунските граници» - това са Дербентския проход или Каспийските врати «до морето», както го нарича сирийският автор. Съгласно Захарий, пленниците, взети от Кавад в Амида (503 г.) и били продадени на хуните, след това се отправили от персийските предели в хунските, като «преминали зад вратата и останали на тяхната земя» 34 години. Ясно е, че в дадения случай пленниците преминали през Дербентский проход и в течение на 34 години живели при хуните, обитаващи северно от Дербентския проход. (следва ппродължение)