НѢсколько словъ о судьбахъ первоначальныхъ Русскихь ЛѢтописей и о славянскихь азбуках: ГлаголицѢ и КириллѢицѢ

 ( Последно продължение)

Казал тук за участта на император Лъв VI, нарушил този завет, Константин продължава: “А ако някой попита: как така император Роман, стана роднина с българите и даде своята внучка на техния княз Петър? На това трябва да се отговори по следният начин: император Роман е бил неучен и неграмотен човек, той не е израсъл в царския дворец; през детството си не е живял по законите и не е наблюдавал римските обичаи; дори произходът му не е бил царски или благороден. За това той много пъти е постъпвал с голяма свобода и без да се стеснява. Така и в този случай не се е вслушвал от забраните на църквата и не се покорил на предписанието на великия Константин, но постъпил както той разбира, не знаейки, че честно, отхвърляйки доброто и благородното, пренебрегва проръките на предците ни. Впрочем, той се ръководил тук от такива похвални съображения, че по такъв начин е можел да освободи несметно количество християни, чезнещи в плен. По-нататък, Българите – са християни и при това от една вяра с нас, и накрая, че е отдал за омъжване княгиня, която не е пряка и законна наследничка на императора, а на третият, последният и подчинненият, който нямал никаква власт в държавните работи. Но и тук е няма как да се извини постъпката на Роман с близостта или отдалечеността на роднинската връзка на княгинята с императорския двор, точно и за това, че делото се обуславяло от необходимостта за общо благо, или че бащата на невестата, бил последен между императорите, и нямал власт. От каквато и страна да го разглеждаме, отвсякъде тук най-важно от всичко е нарушението на църковното правило и завета на великия Константин. Заради това император Роман в живота си е изпитал много оскръбления, понесъл е много клевети, много е претърпял от ненавистта на сенаторите, на народа и дори от самата църква; тази ненавист накрая се разразила до толкова, че той и до смъртта си е бил презиран и пренебрегван, тъй като се е решил на дело, неблаговидно и недостойно на славната Римска империя. Всеки народ, отделно взет, има своите отличителни обичаи, закони и обряди; той е длъжен да съхранява тези, които преди всичко са по-близо до неговите природни свойства, и сам решава какво трябва да съответства на неговото общо място за живеене. Както между животните съществува общуване само между тези, които принадлежат на един и същи род, така е прилично и за хората да сключват брак не с другоплеменни и разноезични, но с принадлежащи към едно и също племе и един и същ език. При такова условие обикновено биват постоянно съгласие и другарско общуване и съжителство; разните нрави и различието в законите скоро пораждат неприязъм и разводи, вместо дружба и общуване. И господарите, които желаят да царуват законно, трябва да следват примера не на тези, които поради своята амбициозност в действията си откриват недостатъци в тактичността и знанията, но на тези, които царували, спазвайки законите и правдата, извършвали похвални деяния, предстаяйки себе си за прекрасен образец на подражание. Чрез самоволните си постъпки, преди всичко може да изпитат участта, на която се подложил Роман. Повтарям, че той е дал от себе си разумно доказателство за всеки, който само да поиска да сравнява грешното в неговите действия (виж. живота и трудовете на император Константин Багрянородни, вип. I, А. Зернина, 1858, стр. 88-91 )

Както става ясно от тези слова, писани, вероятно, не дълго до смъртта на Константин, последвали скоро сред срещата му с Олга, слушайки подробностите от тази действителност, каквато неотдавна още е била пред очите на Багрянородни. Как нагледно се проявява в тях, че именно някой от владетелите на северните народи вече е изявил желание да встъпи в роднински съюз с императора, и вече е молил за своя син дъщеря му, посочвайки за това примера с император Роман, дал своята внучка за съпруга на българския княз Петър. Но кой най-близко от всички други, освен нашата вел. кн. Олга, знаеща в пълнота всички тези събития от своя български наставник Григорий, е могъл в това време да посочи този пример, в подкрепа за своите предложения за такъв съюз. За кого, освен не за нея, в това време, е така естествено да се загрижи, поради чувстата й на майка християнка, за бъдещ християнски, роднински и държавен съюз на Светослав с Византия? (от стр. 119 до тук, стр. 241, текстът на това изследване е фотокопиран и запазен, като две страници до края му са бели и без текст и не е известно какво е имало на тях, к.м.)

(край на превода на фотокопирания текст)

Послеслов на преводача.

Вместо липсващият край на този текст, си позволявам да завърша с превод с част от края на неговата отделна книга “НѢСКОЛЬКО СЛОВЪ о первоначальной РУССКОЙ ЛѢТОПИСИ”.

“Изминаха вече 35 години, от това време, от както за първи път от печат се появи  Лhтописецъ Рuсскихъ Царей, с това свое оригинално, действително негово древно име, и никой не обърна пряко, безпристрастно внимание, даже на самото него, съвсем необичайно по време, на този Лhтопис. Вместо всякакъв строг разбор на работата, на това заглавiе просто беше хвърлена пелената на съмнението, а от това извънредно лесно бе оставен на подозрението, и самият Лhтопис, като че работата тръгна по рутинната привичка на нашето старо съдопроизводство, където често са намирали за неизгодно да се положи труд за да се доизясни истината, а са считали за много по-удобно за тях лекото и обичайно за тогава решение: “оставить въ подозрhнiе”. Разбира се, това вече е немислимо в областта на нашата съвременна наука. При по-внимателно и строгосъобразно със закона отнасяне към такъв въпрос неизбежно би последвало съвсем обратно решение. Съществуващите доказателства са на лице.

Това равнодушие, с чисто предвзети понятия, по отношение на работата, в това изминало време, подбуди в мен желанието да вече да издам цялият, в пълен състав, до сега малко известен ръкопис, в който е включен този Лhтописецъ Рuсскихъ Царей." Това и още други свои съображения и намерения е написал Княз Михаил Андреевич Оболенский в споменатата си книга “НѢСКОЛЬКО СЛОВЪ о первоначальной РУССКОЙ ЛѢТОПИСИ” преди да я представи на цензурата, която решава издаването й на 4 август 1870 г., 3 години преди кончината му.

Вечна му памят!

Екземпляр от издадената от дъщеря му, , през 1875 г. книга “ИзслѢдования и замѢтки княза М. А. Оболенскаго по русскимъ и слав¤нскимъ древност¤мъ” се съхранява, като електронно копие, в Президентската библотека на името на Б.Н. Елцин

Ето и фотокопие на представеният, от него на част от лист, текст със заглавието от оригиналният Летописец.