Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.12.2013 00:06 - Княз Михаил Оболенский за Григорий епископ Български и “о первоначальной русской летописи” - 19
Автор: talasin Категория: История   
Прочетен: 819 Коментари: 0 Гласове:
0



НѢсколько словъ о судьбахъ первоначальныхъ Русскихь ЛѢтописей и о славянскихь азбуках: ГлаголицѢ и КириллѢицѢ

( Осемнадесето продължение)

 

Как епиоскопът, като най-висше, челно лице в тогавашното общо движение напред на целия славянски свят, като първопросветител особено на Русь, в лицето на великата й владетелка княгиня Олга, Григорий е могъл да обяви за себе си, не само за присъединяването си към новото си руско отечество, но и в смисъл собствено на Русь, на знатност, че и той е Русь, - “и мы есмъ Русь, и намъ Руси”, че и той стои начело,  във висшето просветителско движение на всички Славяни.

В този същият именно смисъл, в който епископ Григорий се нарича Русь по сана на своето епископство, се е нарекъл в древността Русь също и епископ Св. Методий. По нищо друго, разбира се, Св. Методий не е могъл да се нарече Русь, освен само поради неговото епископство. Тъй като в Далимиловата ритмована хроника от края на XIII или от началото на XIV век, четем за Св. Методий: “Ten arcibiscup Rusin biese, msi svatan Slowensky sluzies e”, (гл. 23; См. Православiе у Чеховъ, соч. Е. Новикова, М. 1848 г., стр. 15)

От казаното става напълно понятна тази мисъл, която Григорий, по силата на своевременните обстоятелства, е могъл и е бил длъжен да се старае да осъществи е Русь, и това е – мисълта за прякото приемане на светата благодат, за прякото приемане на духовното учителство и святителство за Русь, непрекъснато идващо от Апостол Павел, чрез Андроник, и, накрая от Кирил и Методий, до него, Григорий, като най-близък ученик на славянските първоучители, и след това, заедно с тях като техен наследник в Русь, преминаващо и на Русь от България. При самото начало на древното ни просвещаване, при това високо положение, което Григорий е заемал при  вел. кн. Олга, такава мисъл е имала особена, необикновена важност и да се насади и утвърди тази мисъл на Руската земя, била без всякакво съмнение, великата задача и свещено задължение на самия Григорий. Разбира се, никой  друг от всички, обкръжаващи го в тогавашната му среда, не е бил нито толкова достоен, нито толкова способен, нито даже облечен с доверие и поставен да осъществява такова дело, както този велик, древен Български епископ, знаменитият сподвижник на великия Цар Симеон, сподвижник и ръководител на великата руска княгиня Олга, бидейки и презвитер, мних, на всички български църковници.

След всичко показано тук от нас необикновено важно свидетелство в полза на разказа на Григорий, епископ Български, многоученият ни наш професор, вероятно , би обърнал внимание на този паметник от дълбоката ни древност.  Такова изучаване на нашите отечествени паметници очаква нашето отечество от многоучения ни професор. Г. професорът има, в това отношение, пред мен, това голямо преимущество, че съдбата му е предоставила в негово разпореждаме такава огромна, много ценна съкровищница на най-древните славянски преводи на старозаветните книги, които се съхраняват в библиотеката на Московската духовна академия, от каквито аз нямам възможност да се ползвам. Ако на него, на нашия специалист-учен по този предмет,  би могла да дойде щастливата мисъл да се потруди над издаването на тези свещени паметници на първата наша писменост, всички наши любители на отечественото ни просвещение биха му били задължени с безкрайна благодарност.

 
  image
 

Първо, богатото развитие на славянската и заедно с това с руската писменост се явило в Златния век на Славянството, при първото самостоятелно развитие на българския народ при царуването на великия му Цар Симеон. Непосредствено от България то преминало и в Русия. Най-важният въпрос, предстоящ при това пред цялата съвременна славянска наука, се състои в това: кога и по какви пътища българските книги се появяват за първи път в Русь. Много, в това число и Шафарик, предполагат, че, може би, още преди кончината на Олга (969) някои от тях вече са били донесени от България (В последствие, до самия Ярославл, църковните певци в Русь са били Българи,  а те, разбира се, не са идвали без книгите). Що се отнася до най-първото появяване у нас на историческата българска писменост, то най-определеният отговор на този въпрос, произтичащ се от само себе си от най-първия появил се в Русь български исторически ръкопис, ние се надяваме да представим също тук, от предстоящото разглеждане на този най-драгоценен за всички Славяни паметник.

Изучаването на този имено ръкопис, принадлежащ на Московския Главен Архив на М.И.Д. и сдържащ в себе си древнославянския превод на гръцкия хронограф и Лhтописецъ Русскихъ Царей (като трудове, в голямата си част, на един от знаменитите български просветители, и заедно с това, на руския народ, презвитер Григорий, и първият съставител на  нашия летописен свод, Нестор 1-ви) решават, освен казаното, много и още други, нерешени до сега не по-малко, ако не и по-важни, въпроси. Отнасящите се към произведенията на най-древната епоха на славянската писменост, тези трудове включват в себе си голяма част от произведенията в тази епоха, която, безспорно, както отбелязва Шафарик, “представлява неизчерпаем източник за славянския езико-изследовател, стремящ се към по-дълбоко и основателно изучаване състава на своя отечествен език.  Макар паметниците да са дошли до нас само в по-късните им копия от XI, XII и XIII столетия, въпреки това те представляват и в този си вид, изменен само в дребни неща, а в същност останали неприкосновени, за умния и безпристрастен изследовател те са достатъчно свидетелство за свойството и състава на славянския език от Кириловия век: от което може да се заключи каква жътва очаква славянските филолози, ако бъдат издавани в света повече от неоценимите паметници, така също изправно и вярно, както това вече е направено с някои.”

“Желателно би било”, казва този също знаменит славянофил, “че, нашите изследователи да обърнат вниманието си на такива знаменити и заслужили мъже, каквито са така наречените ученици и седмочисленици: българският епископ Константин, презвитер Григорий, Йоан екзарх, Черноризец Храбър, монахът θедоръ Доксов или Дуксъ и другите продължители на святото дело на седемте първославянски учители, начело със Св. Кирил и Св. Методий.” При това славянският учен напомня, че дълго време ние сме могли само да се досещаме за разпространението на техните проповеди в други земи, освен в Моравия и Панония, съвсем незнаейки нито имената на продължителите им, нито обстоятелствата на живота и дейността им; така че първата светлина в тази литературна пустиня се показва именно само в 1824 г., след появяването  в издание на Калайдович, “Йоан екзарх Български”, и че не може да не се надяваме, на още по-голямо разпространение на тази светлина, независимо от всичкото скептично хладно отношение към това дело на някои наши учени. Увереността му в непосредственото и последователното продължение на трудовете на славянските   седмочисленици от други знаменити мъже, също оставили следи в това същото дело за просвещението на Славяните, от солунските апостоли, е съвсем непоколебима. “И точно”, казва той, “ако със смъртта на тези двама мъже съвсем биха се прекратили преводите и съчиненията на славянски език, то църковната словестност би останала слаба, бедна…, и обратното; ако в последствие се възкреси някакъв нов Кирил или Методий и  би я въвел в живота, то без съмнение, историята би ни съхранила неговото име и паметта за него не би изчезнала безследно… При все това, дълго, предълго, това всичко би могло да бъде покрито с непрогледен мрак …, само в последните години (от 1824) откриването на някои съвсем неизвестни или останали извън всякакво внимание, древни славянски паметници, даде възможност някак по-дълбоко да се проникне в мрака на това време, да се излезе на по-светла почва и да се забележи съотношенията между събитията. Това дело е повече започнато, от колкото завършено; всеки ден ни носи някое ново известие, нова поправка.” Ние, от своя страна, винаги напълно сме споделяли и до сега споделяме тава мнение, и оставаме твърдо уверени, че никакъв безпристрастен, непредубеден труд, в това свято за всички Славяни дело, няма да изчезне без светла следа в мрака на тези отдалечени от нас времена.

В тази увереност и в съвършени надежди да оказвам по силите ми помощ, от своя страна, да издирвам на нашите славянски деятели техните източници на нашия литературен Нил, толкова плодотворни за цялото ни просвещение и нашата писменост, ние, още в 1851 г., издадохме напълно забележителния във всякакви отношения Летописецъ Русскихъ Царей, на която, с тази същата цел, се позоваваха нашите учени, даже и по-рано, в друго наше издание. В предисловието към този наш летописец, ние се постарахме да обърнем внимание на учения свят върху още малко известните трудове на Григорий, българския презвитер. С това издавание се случи, обаче, нещо подобно на това,  което и с изданието на “Йоан, екзарх Български”: то даже, както и последното, бе заподозряно от нашите скептици, и, след това слабозабелязано, в края на краищата, не възбуди някакви проучвания, относително не са съвсем малко, но несравнимо повече от за Екзарх Български, за забележителната за нас личност на Григорий. В паметниците на нашата древност неговото собствено многознаменателно отношение към Русия, са толкова важни, че нежеланието да се изучат  и определят може да бъде само от крайно нежелание и равнодушие. Не предполагайки нищо подобно, в искрено ревностните деятели на нашата наука, ние намираме само една причина за такава малка частица внимание към велика за Русия личност, имено тази, че разкриването й в нашите летописи е пречило и още пречи на всички стари авторитети на науката,  на всички традиции на древната гръцка партия в Русь. А тези авторитети са толкова достойно обкръжени от всякакви подобаващи благоволения от страна на всички, които са възпитавани под тяхното влияние. Всяка смела, пряка дума напреки им, тук би било нечувано посегателство както би било на непогрешимата истина. Каем се в това, че и ние, не малко години се прекланяхме пред гнета на тези господарстващи имена и мнения, докато не се убедихме, накрая, от опита си, от близкото, прякото, свободно отношение към делото, към самия паметник, така че много от тези предвзети мнения никак не се оказват верни при близкото му съпоставяне с древната ни писменост. Покрай нерядката си грешност в оценката им за някои много важни събития, те навсякъде повече спират, от колкото придвижват напред всяка самостоятелна работа, всяка неученическа работа. Подвеждайки пак, под византийската ферула (многолетно, силно неприятно вонящо тревисто растение, к.м.)  нашето самобитно славянско развитие, то особено, по места, скрива от Славяните, тяхното собствено национално участие в делата им, и го подменя с древните ни гръцки учители. Борбата на Славянството с Византийството, никога не допускащо, при всичкото уважение към духовенството, да се обърне с гръцкото πаπς; в папа римски то напълно стои съвсем близко, с особено излъчване. Истинските Славяни са отстоявали себе си навсякъде, остояли са както от Папизма, така и от преобладаването на Византия. Не желаейки, разбира се, от своя страна, да останем в такава, не наша, не родна, чужда на Славянството сфера, ние избрахме за себе си съвсем друг, може би много самотен път, независим нито от какъвто и да е превзет възглед в изследването на древните славянски паметници, и това е само пътят, т.е. изучаването и сравняването на самите ръкописи, без всякакви указания от авторитети, решили да вървим  до тези изводи, до които би ни довел този единствен съвсем самостоятелен път на изследването.    

 

(продължава



Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: talasin
Категория: История
Прочетен: 420411
Постинги: 161
Коментари: 154
Гласове: 268
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031