НѢсколько словъ о судьбахъ первоначальныхъ Русскихь ЛѢтописей и о славянскихь азбуках: ГлаголицѢ и КириллѢицѢ

 ( Тридесето продължение)

Да последваме сега след Олга, съпровождана от Григорий в нейното пътуване за приемане на св. кръщаване в “Царьградъ”. Целта на пътуването на вел. кн. Олга в Гърция, както вече видяхме, не би могло да бъде само от едното чувство за благочестие. За пътешествието в тези времена до “Царьградъ” от Киев не може да заключи, че то е подобно на днешните пътешествия до светите места, далече не представляващи такива тудности и опасности, каквито представлявало пътуването на Олга. Много е вероятно благочестивото разположение в нея и желанието й да приеме св. кръщаване в “Царьградъ”, което винаги е могла да ускори, пред вид преклонността на годините й, и в Киев, не отлагайки го в края на предприеманото свое извънредно далечното и опасно пътешествие, това й разположение, без съмнение, се свързвало в нея с други, не по-малко важни за нея подбуди. В този век, в който е живяла и действала Олга, цялата обкръжаваща я среда още не била отхвърлила, своите религиозни подбуди, и други близко свързани с тях, надежди и стремежи. Немаловажна причина, както от приемането, така и от утвърждаването на християнството, съставлявали полезните последствия от приемането му, каквито могли да се съпровождат, от него, за целия народ въобще. Така, ние знаем от нашия летописец, който не е могъл, разбира се, в това отношение да не ни предаде вярно самия дух на своето време, че Владимир, при предлагането му на еврейската вяра, пряко го отхвърлил, на основание на това предположение, че тази вяра имала гибелни последствия за Юдеите. Така и обратното, великите надежди, осъществявани от християнството за цялата Римска империя, които особено живо си представяли нашите предци от близко познатата им Византия. Участието й в тогавашното съвремието с вселенско величие и власт, неразривно свързани с приемането на християнството, не е могло да не съставлява заветна мисъл за всеки просветен владетел на Славяните, пример за каквото ние видяхме от българския цар Симеон. Тези същите идеи, дълбоко попаднали, както и в неговата велика душа, в такава същата като на Олга, посредством най-близкият в делата на християнското просвещение сътрудник на Симеон, Григорий, не са могли да не съставляват главната цел на нейното посещение в “Царьградъ”. Приемането на св. кръщаване в тази велика столица на империята от самия патриарх, извеждането й от купела от самия император, наричайки се негова собствена духовна дъщеря, всичко това не е могло да няма огромно значение за владетелката на Русь. Най-малкото, с това духовно родство, независимо от благодатта на присъединяването й към светата църква, тя се вричала в неотменимото й право на “дъщерство” именно в отношението й към Византия, а такова отношение не е могло да не бъде равносилно, както видяхме по-горе, на “царско” достойнство, каквото до този момент никога руските владетели не са получавали от всемирната империя. До този момент, по отношение към Византия, те са стояли на най-ниската степен на почит, с нищо по-висши от Маджарските, Печенежските, Харватските, Сръбските, Моравските и другите князе и се титулували просто само “владетели”; тъй като наричането “син”, или въобще “духовно чедо” по византийският етикет принадлежало само на царете. Ето това именно висше царско достойнство, от св. купел в “Царьградъ”, тя била желаела да донесе със себе си за тогавашна Русь. В края на краищата, именно това била главната цел на посещението й за кръщаване в Гърция, която съвсем ясно проблясква, от древните копия за тези приказни обстоятелства, които обкръжават посещението й в Константинопол, на едновремешната, неразбрала действителната истина, фантазия на преправящият летописец, не знаещ, разбира се, нищо за различните тънкости на гръцкия етикет. Но големите надежди и цели на Олга, както е известно, не е било съдено тогава да се осъществят.

За Олга, като майка на Светослав, е могло, естествено това й пътешествие да се заключава и в цел, близка до майчиното й сърце. При тези отношения между Русь и Гърция, още когато неотдавна самите Гърци, както става ясно от последният договор с Игор (от 944 г.,к.м.), са искали установяването на мир с Русь, Олга се е надявала да осъществи и тази своя надежда. Светослав не по-малко от Игор могъл да стане страшен за Гърците. За избягване на тази опасност, Гърците (както е могла, не без увереност, да предполага Олга) не би трябвало да се противопоставят на нейното желание, ако тя би направила предложение на византийския двор за брак на сина й с някоя гръцка принцеса. От друга страна и сам Светослав би могъл да се стреми към такъв съюз за приемане на християнството, а заедно с това би могъл и както той, така и чрез него и цяла тогавашна Русь, чрез този същия съюз, да стъпи на пътя за велико царствено значение и християнски просветни преобразования, на какъвто, от времената на Симеон, стояла вече съплеменната на България Русь. Не е било съдено, обаче, да се сбъдне и тази сърдечна надежда на великата Олга, която би трябвало, при сбъдването си, тогава да спаси също и Русь и Светослав от езическото варварство. Осъществяването на тези заветни мечти било, обаче, вече не далече за внука и възпитанника на Олга, равноапостолният й последовател.

И целите и тези надежди не са могли да не въодушевяват Олга за нейното пътешествие до “Царьградъ”. Други, по-важни подбуди за нея не е имало, но и не би могло и да има в това именно време, по мнението на всичките въобще историци. В края на краищата, от целият истински смисъл са видни, както от нашите, така и от гръцките летописци, само тези единствени причини. За тях свидетелства и характерът на Олга, както и духовният й ръководител, който не може да бъде никой друг, освен бившият сътрудник на великия български цар Симеон. Те също се доказват, макар и безлично, без да се споменава пряко някой по име, което напълно съответства на характера на тогавашният византийски император Константин с неговото наставление към сина му, написано от него, съдейки по всяка вероятност, именно скоро след това време. В това наставление ясно и настоятелно с всички подробности се излага всичкото от това дело, точно сякаш виждаме с очите си владетелката на тогавашна Русь, водеща преговорите с императора за встъпвнето роднински съюз на сина й с него. Ето и собствените думи на императора и неговото убедително внушение към приемника му: “Послушай ти”, казва Константин, “и още една молба, наистина неразумна и непристойна, имай по този случай подобаващ и честен отговор. Ако някога, който и да е, от тези неверници и дръзки северни народи, поиска да встъпи в роднинство с римския император и започне да иска или моли за дъщеря му за своя княз или му предлага за невеста или своя княгиня за това тя да стане съпруга на императора или на сина му, то ти си длъжен да отговориш по следния начин на такова нелепо предложение: забранено е и на светата трапеза във великата църква е поставен страшен и непроменим завет от великият и свят Константин, никога римският император да встъпва в роднинство с народ, който има други обичаи, чужди на Римляните, а още повече,ако този народ е от друга вяра или съвсем не е кръстен. Изключение е направено само за Франките, тях ги е изключил самият Константин Велики, тъй като сам бил родом от Франките. Поради това между тях и Римляните – има родство и постоянни сношения; само с тях той е позволил да се сродяват с римският император, уважавайки тяхната древна известност и благородството им. С всякакви такива народи е забранено подобно общуване, така че ако някой дръзне на такава стъпка, то той, като нарушител на бащините предания и императорските закони, не трябва да се счита за християнин и се предава на проклятие.”   

(последно продължение)