НѢсколько словъ о судьбахъ первоначальныхъ Русскихь ЛѢтописей и о славянскихь азбуках: ГлаголицѢ и КириллѢицѢ

( Седемнадесето продължение)

Да отбележим особеностите на превода на епископ Григорий Български:

Прузи. По Остромировото копие, в евангелието на Мате. гл. 3, в ст. 4 се чете: “hдъ же его бh акридъ и медъ дивии”; Григорий превежда същото: “пиmа его бh прuзи и медъ дивии”. Думата ”прuзи” се чете: 1-во, в съхраняваното в Синодалната библиотека, под № 20, четвероевангелие, пергам. ръкопис в 4 д. написано  по устав 1144: “#дъ же его бh прuзi”.(Виж Клайд. Iоаннъ Экзархъ Българскiй,104, заб. 57. и Матерiалы для исторiй письменъ греческихъ, римскихъ и славянскихъ. Москва. 1855. стр. 15); 2-ро, в новгородското евангелие апракос пергам. ръкопис XII век (1118 - 1128) fol. 231. (Виж Русскiя извhстiя 10, 73 (по речника на Миклошич)); 3-то, в съхраняваното в Синодалната библиотека под № 21 неделно евангелие (апракос) – ръкопис 1307 г. писано на пергам. в лист “hдъ же его бе прузи”. Виж Матерiалы для исторiй письменъ восточныхъ, греческихъ, римскихъ и славянскихъ. Москва. 1855. стр. 35.

 Не пmуете. По Остромировото копие, в евангелието на Мате. гл.3, в ст. 9 се чете: “и не начинайте глаголати въ себh”. От Григорий е преведено:  езикът в смисъл народа, и в смисъл език, реч, думи, Григорий говори тук директно от начало за единството на вярата в целия славянски език или народ. Поставяйки за първоучител на Славяните Апостол Павел и посочвайки, че Русите са също славяноезични, той със строг силогизъм, директно прави това заключение, че и на Русите, Апостол Павел е учител. “Того ради”, казва той, “начало словенскоу #зыкu учителъ Павелъ. Отъ него #зыка и мы есмы Рuсь. Тhмь же и намъ Рuси учителъ Павелъ.” Тук, говорейки за Рус, летописецът, макар и Българин, не може да не заяви, с известен патост и благородна гордост, че той макар и Славянин, макар и Българин, но като свят човек, като лице, подържащо властите, също и Русия, “и мы есмы Рuсь. Тhмь же и намъ Рuси  учителъ Павелъ”. Понятно е такова въодушевление в човек, посветил себе си на делото на Славянството, дело за високо, народно развитие, имено на Рус! Още повече не е по силите му, да не потвърди пак, да не удостовери още един път, не е по силите му да се отърве от мисълта, че “словенскый #зыкъ и роускый #зыкъ единъ”. Както по-рано той е твърдял, че православната вяра е единна за цялото Славянство, така и тук с не по-малка увереност, той потвърждава и единството на същата Славянска народност. Накрая, използвайки думата “#зыкъ” вече не в смисъл на народ, а в смисъл на език, реч, думи, той се старае тук да прокара същата мисъл за единството на Славяните също така и за езика.  Споменавайки за съществуващите тогава две различни имена на Киевчаните: Кияне и Поляне, той се старае да обясни, че цялата разлика е произлязла единствено от разликата в появата понятията: Кияните – от заниманията с превозването, а на Поляните – от местността; “Полане прозвашас#, понеже въ поли сhд#хоу”. За самия произход на първото от тези имена, ние вече представихме (в непреведеното I приложение,к.м.) нашето съображение, при обяснение на друго място в нашето летоописание: тук ние се ограничаваме  само със забележката, че това наше обяснение напълно се съласува с това свидетелство и указаното в него. 

Летописецът, не се съмняващ  в разликата на съществуващите несходни имена на Славяните само по местата на тяхното разселване, завършва речта си пак със своето искрено убеждение: “а #зыкъ рhчъ)словеньскый и роускый единъ естъ”. Много мисли възникват в руския читател при такова вдъхновено слово, носещо до нас от самото първоначало, от самата дълбочина на целия наш отечествен живот, цялото наше родно просвещение; но ние при нашата собствено само летописна работа, не можем да се ограничим само с едно кратко указване на самите зачатъци на тези мисли в нашата първоначална летопис. Делото по обединяването на Славяните, това велико дело на цялото Славянство, както е очевидно от трудовете на епископ Григорий, е било замислено и започнато още в България. От там то е предадено, преминало в Рус и трябва, без съмнение, да не да загасва, но неизбежно да се завърши от една от най-могъщите славянски народности. Как, кога, по какви пътища – на никого не е известно; безспорно е само едно, че най-дълбоката, коренната връзка между Рус и България в това дело е заложена неизгладимо от нашия Летописец Григорий, епископ Български, както свидетелства за това Лhтописецъ Русскихъ Царей, и цялата летописна дейност на този велик наш първопросветител.

В току що приведените от нас думи на Григорий, може да се предполага, в съответствие с прекия смисъл на думата: Рус, какъвто й се дава в няколко места в нашия Летописец, далече отстоящо на висше йерархическо значение, от самия Григорий за древната Рус. Значението е напълно очевидно и по други, до сега не забелязвани места, несъмнени свидетелства в най-достоверните древни писмени паметници. Ще посочим  по-долу тези свидетелства, а сега ще покажем, в приведените от нас места, само някои от тези за висшето йерархическо достойнство на Григорий.

Под Рус, както вече посочихме в 1-та част от нашето изследване, се разбирало, в най-древната част на нашия летопис, всичко “племенито” (непреводимо, в смисъл знатни родове, чистокръвно, расово, к.м.), всичко най-изтъкнато в Рус, всички князе и мъже (в смисъл знатните,к.м.) на Руската земя. От тях, от тази Рус и самата земя и целия народ се е наричала и се нарича Рус. От тук също и всякакви хора, всички те простородни (непреводимо, в смисъл простолюдието,к.м.), както и всеки говор, или реч, Руския език се нарекли руски. Славяните, както вече казахме и както те се изразяват за себе си, не са били собствено Руси, ни знатни, ни еднородни с Рус, а само хора, простородни, или, както те сами говорят за себе си: “ние, Славяните, сме прости деца”. Но народният им произход бил еднакъв, един и същ с Рус, съплеменнство, за което настоятелно удостоверява нашият древен летописец: “а словенский языкъ и руский языкъ единъ”. А езикът словенски и руски “единъ есть”. Подобно на това е ставало и в древността и при други народи. Както у нас от славни, сиятелни, рос (слава, сияние) мъже, целият народ се нарекъл руски, Рус, Славяни, хората поданни на Рус, а земята нарекли руска, Рус, така и в други страни господстващите, висшите, напредналото съсловие дало името си на целия народ и на цялата му земя.  Да посочим за пример Франките, Германите, Гудов (неизвестно, вероятно население в Шлезвиг-Холщайн,к.м.), Готите, където ясно се чува нашата знатност. – В последствие, от самото начало, произходът на такива имена вече отпаднал, имената ставали само в смисъл на името на обитаваната земя, на народа, като най-употребявани. Съсловното значение на тези имена се заменило с други различни, кръстени на родове, така и произтичащи от даряваните или титулярите им. В дълбоката древност, обаче, било друго: тогава, както свидетелства нашият най-древен летопис, при нас, на Рус, с името руси, руско, се почитала знатността, благородството, висшето мъжко съсловие. Князът и мъжете тогава били само от род, а не от даване на отличия, пряко от Рус.

Даряването за заслуги, това висше за мъжете достойнство на Рус, се съединявало, вероятно, с някакви редки, необикновени доблести и заслуги, както го виждаме даже и по-късно, например вече при вел. кн. Владимир, при удостояването на отрока Перiаслвлh за дворянин на Владимир. В този имено смисъл, смисълът на висшето съсловно достойнство, строго се съдържа древното значение на думата: Рус, ние сме и задължени, в голямата си част, да разбираме тази дума, когато в най-старата част от нашия летопис тя, може да бъде отнесена към някаква личност, а не към земята, речта или целия народ. Земя – на земята, реч – на речта, народ – на народа, а съсловие – на съсловието. В други случаи под едно и също име Рус, много вероподобно (близко до истината,к.м.), може да се скриват, в дошлата до нас древност, до нас или по места, независимо от никакви по-късни изкривявания, древният смисъл на тази дума не само в поземлено, или народностно, но и в съсловното й значение.  Така напр. в приведените от нас места, няма да се изисква особена смелост да се предположи, в смисъл макар и намек, каква е имено далече стоящо от съсловното значение на думата: Руси, ако ние само сме длъжни твърдо да помним това негово значение в нашия летопис. Григорий казва: “и мы есмы Руси, и намъ Руси”. Да се пренесем съвсем в духа на неговото време; да се прислушаме към тогавашното, а не само към нашето  съвременно, значение на тази дума: Рус в думите на Григорий. За неговите съвременници, както и за него самия, в думата Рус непременно би трябвало да звучи и да се чува нещо висше, напредничаво, ръководещо хората, простолюдието, нещо отличаващо от целия останал народ, от болшинството. Простолюдието на Рус, да отбележим мимоходом, в тези времена, като болшинство още не е християнско, а само, някога в  далечно бъдеще, имащо се да се обърне към християнството, даже не е могло да проумее думите на Григорий, говорещ за първоучителя на Рус Апостол Павел. Рус тук, очевидно е означавала висшето съсловие на страната Рус. Към тази Рус, към това висше съсловие, Григорий е могъл, съвсем по право, да отнесе и себе си. По какъв начин разбираме това обстоятелство?

Григорий е бил епископ, презвитер на всички български църковници. Очевидно поради този висок сан, той е имал пълното право да се причисли към висшето, напредничаво съсловие, към знатността, към мъжете, към Рус; могъл е, с пълното съзнание на високото достойнство на своето звание, да говори за себе си: “и мы есмъ Русь, и нам Руси”. Така той и е говорил; говорил без съмнение, не поради лична гордост, а по изискванията на самите обстоятелства. Но, защо също Григорий мних е могъл да се нарича Рус, с други думи, защо ние сме длъжни да го считаме или не може да не го считаме и за епископ. Доказателствата за това представляват най-древните ни, напълно достоверни паметници, както и самата му биография. По-горе ние вече приведохме тези доказателства.

(продължава)