НѢсколько словъ о судьбахъ первоначальныхъ Русскихь ЛѢтописей и о славянскихь азбуках: ГлаголицѢ и КириллѢицѢ

( Дванадесето продължение)

Покрай на цялото огромно значение на описания от нас ръкопис - историграф за първоначалната писменост не само българската, но и нашата отечествена, всичко най-важно от нея за нас Русите е съхранено в Лhтописецъ Русскихъ Царей. Обаче, не на Летописец Григорi#, епископ Български, е насочил вниманието си г. извънредният (извънщатен,к.м.) професор на Московск. Дух. Академiи, Е. Е. Голубински, а на предисловието към този Летописец. Г. професорът е напечатал:

“Григорiй, презвитер мних на всички църковници от българските църкви, превел по заповед на княз Симеон, хронографа на Йоан Малала, от гръцкия оригинал, обхващащ времето от сътворението на света до император Юстиниян и допълнен в превода от: 1) Палеята, или историята от вехтия завет; 2) Александрията, баснословното предание за Александър Македонски (виж. за него кн. на Оболенски или на В. Ундолското предисловие към Летописец Переславъл Суздалски)”.

Под вида на библиографска точност, ние, мимиходом, считаме за свой дълг да поправим неопределеността, или погрешността на такова твърдение. За това ние се обръщаме към своите спомени. Вукол Михайлович Ундолский действително беше мой домашен секретар и усърден помощник в моите исторически занятия, и отгоре на това ме учеше на гръцки и латински език.  Но не само той е бил мой учител за тези езици: учили са ме И. В. Поспелов, А. Н. Афанасиев, и особено съм задължен за някои успехи в тези езици на моя роднина, брата на втората съпруга на по-големия ми брат, княз Николай Андр. Оболенски, - В. А. Панов.

Получавайки възпитание в пажеския корпус, бидейки камер-паж, а след това, постъпвайки на военна служба, аз не съм имал особена необходимост да изучавам древните езици, но от момента, от който започнах да се интересувам от историческите паметници, аз започнах да изучавам латински и гръцки, а сега отчасти и еврейски език. Поднасям тук моята душевна благодарност на всички тези, които са ме учили, учат и ще ме учат на тези древни езици, нужни ми при моите сегашни занятия. Макар вече да се приближавам към старостта, не считам за себе си излишно да се уча. “Мы есмы Роусь”, е казал моят любимец Григорiй, епископ Български; ще повторя след него и аз Мы есмы Роусь, а руската пословица гласи: “вhкъ живи, вhкъ учись”.

В 1851 г., когато издадох Лhтописецъ Русскихъ Царей, Вукол Михайлович Ундолский вече не участваше в моите занимания, и за това не е писал или преписвал моето предисловие. Знаейки всички подробности за нашия библиограф, е удивително, как г. професора Е. Е. Голубински не е обърнал внимание на следните думи в Предисловието:  “Посочвайки ръкописа на Московската Синодална Библиотека, под № 280, и на хронографъ Iоана Антiохiйскаго, ние с това посочване се постарахме да обърнем вниманието на нашите археолози на името на Iоана Антiохiйскаго, в числото на източниците на означения ръкопис на Синодалната библиотека. Ние искахме да се установи новият и много любопитен в науката въпрос: кой източник трябва да се приема по името Iоана Антiохiйскаго? Въпросът за Iоан Антиохийски Малала се решава положително в нашия Съборник. Малала се разкрива като писател от VI век. Но що се отнася за хронографа на Iоан Антиохийски монах, то, независимо от превъзходните коментари на Мюлер, въпросът за него, поради недостатъчността на приведените извадки от Мюлер, остава неразрешен. За окончателното и положително решение от елинистите на този въпрос, много би могло да способства издаването и цялостното изучаване на Григориевия Съборник в неговата пълна цялост. Но вместо очакваните от нас подробни научни търсения за това, какво да разбираме под името “гранографа Iоана Антiохiйскаго” и влязъл ли е този паметник в състава на руските хронографи, - вместо такива търсения, в които собствено и се заключава интересът на науката, - някои от нашихъ библиографи предложиха само съмнения. Ние мислим, че за делата на науката е важно общото съдействие и трудът, а съмненията, които водят само до безплодно отстраняване на важен за науката въпрос, и произвеждат не участие към научния интерес, който ние се стараехме да предизвикаме, а равнодушие, - едва ли е полезно.” Достопочтеният професор, надявам се, не се колебае да осъзнае, че Вукол Михайлович Ундолский, отличаващ се с особена добросъвестност, не може също така, да се реши да пише сам против себе си. Заедно с това, а надявам се също, че господин професорът, занимавайки се само с предисловието на моето издание, няма да се оплаче от мен, ако аз насоча неговото внимание към самия  Лhтописецъ Русскихъ Царей, който принадлежи на перото на Григорi#, епископа Българскаго, и съставлява и основната, и началото на целия ни летописен свод.

Аз бих помолил г. професора, да обърне внимание на някое, най-предизвикващото недоумение, место от Лhтописеца Русскихъ Царей. От своя страна, аз считам за себе си, че такова обращение към г. професора, чрез печатното си слово, още повече не е излишно, защото и той се обърна печатно към мен със свое библиографично указание, по повод на моето предисловие. В моите посочвания аз ще имам пред вид само научния интерес. Най-напред на самата първа страница на Летописа, не може, без съмнение, Е. Е. Голубински да не е обърнал внимание на следното место, което ние привеждаме тук, както по Григорiеву Съборьнику, така и по Русскому Лhтописмому Своду

Изборник Григорiя, епископа Болгарскаго, - Летописецъ Русскихъ Царей  стр. 1

“И тако разыдес# словенскыи #зыкъ томоу и грамота дас# зыкоу” (гр. γράμματαе — писменост, писана хартия,тук и по-нататък,к.м.).

Полн. Собр. Русск.Лhт. т. 1, стр, 3

“Тако разидеся словhньскiй языкъ, тhмже и грамота прозвася  словhньская”

От сравняването и съпоставянето на това место по Лhтописцу Русскихъ Царей с Полнымъ Собранiе Русскихъ Лhтописей се открива най-отчетлива разлика между тези два летописни текста. Да отбележим тук това различие. В първият от тях ние виждаме във всяка дума действителната история, автентичното, историческо съобщение за най-важните факти за езика, или Словенския народ, и за неговата писмена реч. Във вторият, съвсем обратното, във всяка дума, която буквално не повтаря първото, ние не виждаме нищо подобно, или виждаме, ако не пряко изкривяване и отрицаване на факта, то, в краен случай, чисто безсмислен набор от думи. Действително, какви са тези думи: “темъ же”, т.е. “Славянскимъ языком и грамота прозвася Словhнская?”, какво ново, какво историческо ни съобщават тези думи? Нищо, освен че Славяните нарекли всичко свое Славянско. Никакъв нов факт от техния древен живот, ние не узнаваме от тези думи. Съвсем друго ние узнаваме от Григориевия Летописец на Русскихъ Царей. В него директно се съобщава на потомството, че Славяните, от най-дълбока древност, били имали своя грамотност,  - томоу и грамота дас# зыкоу. За каква от двете Славянски грамоти – Глаголицh или Кириллицh, тук говори най-древният ни летописец? Съдейки по това, че той не споменава тук името на изобретателя й,  така както на друго место, по-нататък,  говорейки за друга Славянска грамотност, той директно посочва изобретяването й от  св. Кирилл, естествено е да се предполага, че говори имено за Глаголицh, относно която, от дълбока древност, нищо не се знае за името на изобретателя й. Точно такова заключение не може да не произтече и така също от това обстоятелство, че в Лhтописца се разказва имено за най-древните времена на Славянския свят, когато за него не е била известна Кириллица. Черноризец Храбър казва, че в Кириловата азбука 24 от буквите са написани по гръцката азбука, а четыринадес#тъ по Словhнскоу зыкu. Това свидетелство на Черноризец Храбър, както ние ще видим по-долу, представлява пряко указание за тази самата грамотност, която дас# Словенскому  #зыку  и за която говори, в приведеното от нас место, съвременникът на Храбър Григорiй, епископ Български. Едно такова кратко споменаване за тази грамота в Григориевия Летописец, вече ни съобщава за необикновената важност на това место, като най-древното свидетелство в полза на изначалната славянска писменост. До сега нашите учени още не са му обърнали внимание, разбира се, само за това, че го приписват на Нестору, живял много по-късно, а не на Григорiю, писателя от Х век, те не го считат за достатъчно древно свидетелство. След посоченото место, в   Лhтописцh Русскихъ Царей се забелязва явно прекъсване. Разказът за грамотата, тъкмо започнат, неочаквано се прекратява и се заменя с друг. От целия този разговор е останало само заключителното му изречение: “Словhномъ живumимъ по горамъ симъ”. Няма никакво съмнение, че в този разказ (за това, че грамота дас# тому т.е. Слав#нскому  #зыку), Григорий, по примера на описване на произхода на Кириловата азбука, не може да не е споменал и тук, както за това, как и по какъв път се е появила глаголитск# азбука на славянския език, така и за това, при кои имено Славяни тя се явила и разпространила най-напред. По този повод той не би могъл тук също да не спомене, че тази азбука, имено глаголитската азбука, употребявана от Славяните-хазари, не е могло да не бъде известна на киевските християни-Славяни, във връзка с това им близко отношение с хазарските Славяни-християни,      което даже се изразило пряко, фактически в съществуването на “Хазарской слободы в Кiевh” (слобода – освобождаване на част от население в някакъв район от някакви държавни задължения,к.м.), където е била християнската църква, която не е могла, да съществува и да се справя без боголужебни славянски книги, а тези книги, до времето на Кирилицата, не е могло да бъдат написани на никаква друга славянска азбука, освен на Глаголицата, тъй като още никаква друга славянска азбука, по-рано от Кирилицата не е съществувала. За всичко това не е могъл да не спомене Григорiи български, говорейки за азбуката, използвана още в дълбока древност от Киевските Славяни.    

(продължава)