Както е известно, аварите останали в степите на Северен Кавказ за кратко време: в началото на 60-те г. на VI в. те вече се остановили  в Подунавието. Обаче аварският погром през 558 г. предрешил историческата съдба на сабирите и довел да разпадане на тяхното някога мощно обединение. Веднага след събитията в 558 г. значителна част от разбитите от авараите сабири се преселила в Задкавказието и била заселена от Хосров в Албания, на левия бряг на р. Кура, в районите, съседни на границата с Иберия (на територията на  север от дн. Шамхор и Акстафи, в историческата Камбисене). Това било второто по време разселеване на голяма компактна маса севернокавказки номади в подвластната на Иран Албания. Обаче в дадения случай този процес протекъл, очевидно, по мирен път и при помощта на шахското правителство. Източниците не съобщават за каквито и да било военни действия в това време между Иран и хуните, както това е било в 552 г., когато хванатите в плен номади били насилствено заселени в граничните райони на Албания. Заселването на сабири на границата с Ибериия се явило  следователно стъпка на вътрешнодържавна политика на сасанидски Иран и способствало за укрепване на отбранителната система на неспокойната й северо-западна кавказка граница.
  Заселването на воинствените номади в тези райони с правата на федерати (ако този термин е уместно употребен в отношенията на Иран с хуните) преди всичко би трябвало да прикриват другият, обикновен път за нахлувания от Северен Кавказ – Дарялския проход (Аланските врати), а също да служат за опора във военните действия му против Византия в Иберия и Лазика. Този набелязан от нас район заедно с посочените по-рано пунктове може да даде вече по-пълна представа за  почти всички системи на военните заселвания на тюркоезичните номади на територията на Албания. Те се разполагали по ъглите на огромния многоъгълник Кабали - Шабран - Апшерон - Муган - Шамхор - Кабали, свързвайки най-важните в стратегическо отношение райони в единна отбранителна система на Сасанидите в Албания.
  Разпадът почти едновременно на двете хунски племенни обединения в Северен Кавказ в 558 г., а също мирът, сключен между Византия и Иран в 562 г., обословили началото на грандиозното по своите мащаби строителство на Дербентските стени от Хосров Ануширван.
  Най-интензивното строителство на укрепленията на Дербент, видимо, било свързано с появяването в Северен Кавказ в началото на 70-те г. на VI в. на опасния враг на Иран - тюрките, които в 567 г. разгромили ефталитите и след нападение срещу Иран в 570 г. се остановили на Аму - Даря. Табари е запазил разказ, съгласно  който, тюркският каган Синджибу, Дизабул (каган Истеми), подчинявайки хазарите на своята власт (за Табари - абхазците), банджарите (българите) и баланджарите - (барсилите), подходил с огромна войска към пограничната област Сула (Чора, Дербента), но узнавайки, че Хосров е укрепил здраво този проход с мощни стени, се оттеглил с всички свои войски.
  Хронология на това съобщение не се подава на точно определение. Обаче следва да се предполага, че това събитие е могло да се случи до 571 г., когато между Иран и Тюркския каганат бил сключен договор и установена граница по Аму - Даря. В 576 г. тюрките, подчинили севернокавказките племена, обсадили Боспор и започнали война против Византия. Последната вече от 571 г., оказвала поддръжка на въстанието в Армения, и водела активни военни действия против Иран и окупирала голяма част от Персийска Армения и Иберия. Около 574 г. византийските войски под командването на Курс и Теодор нахлули в Албания и, срещайки тук сабири и алани, за да си осигурят покорност взели заложници от тях. Обаче, след като византийците само си заминали от Албания, сабирите незабавно преминали на страната на Иран. В 576 г. Курс и Теодор отново настъпили на територията на Албания, но този път принудиили сабирите и аланите да се преселят на десния бряг на р. Кура, за да, по думите на Менандър, «занапред да остават на ромейската земя». В тази същата година в Константинопол пристигнали посланици от сабирите и аланите и, съгласно  Менандър, кесарът Тиберий ги приел благосклонно и радушно. По  време на приема, продължава Менандър, Тиберий попитал посланниците, колко пари те са получвали от персийския цар за службата, и, узнавайки, казал, че ще им плаща двойно по-голяма както на техните вождове, така и на тях самите. Посланниците съобщили, че «неотдавна» сабирите, за да не станат заложници, преминали на страната на персите, на което Тиберий заявил, че оказва благодеяние на тези, които доброволно преминат под негова власт и със сила ще подчини тези, които не искат да направят това.
  От съобщението на Менандър е известно, че по това време в Албания се намирала някаква група алани, които обитавали в съседство със сабирите на левия бряг на р. Кура, а вследствие на преселването на десния бряг, на територията, временно окупирана от империята. Много е възможно, че аланите, за  които говори Менандър, се появили в компактна маса в Албания още по време на хунското нашествие, когато част от разгромените от хуните алани е могла да се пресели в Задкавказието и да отседне в Албания. Очевидно, тази група алани - преселенци, оседнали на бреговете на р. Кура близо до  границата с Иберия, впоследствие започнала да изпълнява тази същата функция по охрана на превалите, водещи от Северен Кавказ, както и сабирите, и в качеството на спомагателни отряди взимали участие във военните начинания на Иран.
  По-нататашната съдба на преселените на десния бряг на р.Кура сабири и алани в подробности е неизвестна. Обаче вече в 578 г. сабирите, видимо, отново преминали на страната на Хосров, доколкото те взели участие в нахлуването в Месопотамия в състава на сасанидската армия под командването на Мобед. В тази връзка много вероятно ни се струва, че именно тази част от  сабирите станала известна в арменските източници  под името «севордик» (черните сини, по народната етимология), а в арабските - като «савурдия» (сиявурдия). Съгласно  Балазури, в средата на VIII в. савардиите разрушили древния и цветущ град Шамкур (Шамхор). «Това бил народ, - пише Балазури, - който се стичал от различни страни, усилвал се и безчинствал след това, когато Иазид ибн-Усайд напуснал Армения». Обаче в 854 г. градът бил отново възстановен от Буг, наместника на халифа в Армения и Азербайджан, който заселил в него част от хазарите, желаещи да приемат ислама. Отъждествявянето на сабирите със савардияните ни се струва още по- убедително, ако отчетем, че сабирите, преселени в 576 г. на десния бряг  на р.Кура от византийците,  е могло да бъдат заселени именно в района между Акстаф и Шамхор (на територията на историческата област Ути), който  преди повече от 150 години  бил разрушен от савардияните.
  Събитията през 558 г. се явили последната фаза от еволюцията на хунските племенни образувания в Северен Кавказ и довели до окончателния разпад на двете последни големи хуно - български обединения. Започвайки от това време, водеща роля всред племената на  Източното Предкавказие постепенно преминава към хазарите, а в Западното Предкавказие такава роля започват да играят оногурите (уногундурите, к.м.). Остатъците от северокавказките сабири с течение на времето се смесвали с номадските и полуномадските племена на Дагестан и съставили наред с барсилите и другите етнически групи «царството на хуните» със столица Варачан (Баланджар). Остатъци от утигурите скоро били погълнати от родствените им български племена от Източното Приазовие и се влели в състава на формиращата се българска народност. С краха на господството на Западно-тюркската империя в Северен Кавказ в първата половина на VII в. тук почти едновременно завършил процесът на образуване на две самостоятелни политически обединения – Велика България и Хазарския каганат.
¹Указанието на Захарий Ритор за «северо-западната страна», подтвърждава, че става дума за  сабирите, които достатъчно точно казвали, къде са били изгонени в Северен Кавказ.
²Що се отнася до епископ Макар, отишъл да сменя Кардост, то без съмнение можо да се приеме, че той е бил от Албания, а не от Армения.
³ Грешката на автора на «Историята на албаните» разкрил М. И. Артамонов, по чието мнение четенето «на 2-рата година на Хосров» трябва да се поправи на «22-та година на Хосров», което съответства на началото на арменското леточисления - 551 г. (пос., съч., с.125, заб. 49).
⁴ Патриаршеският престол - самостоятелната катедра на албанския католикос е известна в Партав още в края V в.
⁵ Забележката наТабари ясно посочва пътят на номадите през равнинен
Дагестан към Дербентския проход.
^6,8 Етнонимът «бургари» (българи), който е първи в списъка от племена, живеещи веднага зад «вратата»(Дербентския проход), при Захарий обхваща не едно конкретно племе българи, а цялата съвкупност от български племена, а другото "българи" е за отделно племе, което се отделило след смъртта на Атила и обитавало Северните Причерноморски степи.   КРАЙ