Практиката на заселване на номадски племена в пределите на културните държави и включването им в сферата на политическите, икономическите и културните отношения на дандената държава имала широко разпространение в ранното средновековие. Това явление се проявило особенно ярко в отношенията на Византия с варварската  й периферия, когато отделни, понякога много значителни по население, племенни групировки от номади се заселвали в граничните райони на империята с правата на федерати (съюзници) и служели главно за защита от нахлуването в територията на държавата от страна на техни съплеменници. Сасанидският Иран, бидейки също заинтересован за защита на своите граници от нападение на номадите, видимо, не по-малко успешно се е стремял да води такава същата политика по отношение на кавказките хуни. Ретроспективният анализ на по-късните източници, а също на топонимията на Азербайджан, струва ни се, може да дадат основание за редица предполагаеми изводи по въпроса за  местата на най-вероятните разселвания на номади по територията на Албания, във връзка със съобщението на Табари. Арабският историк Балазури, ползващ се, очевидно, от някакви по-ранни сведения, нарича Хазар древната столица на Албанското царство град Кабали, като с това споменаване показва, че този град бил място на хазаро - сабирските заселвания в Албания⁷. От друга страна, в топонимията на Азербайджан има редица имена, чието възникване, очевидно, може да се отнесе именно към втората половина на VI в. Ако предположим, че появяването на топонимите  «Баладжар» на Апшеронския п-ов и «Шабран» (Шабиран, Шавиран) на север от съвр. Сиазан, а също хидронима Булгарчай близо до съвр. Пушкино в Муганската степ, може да бъде свързано именно със заселването в тези райони на взетите в плен от Хосров хазари, баланджари (барсили) и, очевидно, сабири, то тогава приблизително може да се набележат техните основни пунктове. Веднага е необходимо да отбележим, че, както се и предполага, заселването на номадите възникнали именно в тези райони на Албания, които райони са били непосредственно свързани с главното направление на нахлуването от Северен Кавказ в Албания през Дербентския проход и са разположени в степната полоса покрай Каспийското крайбрежие почти до Муганската равнина. Именно в тази крайбрежна полоса от Сасанидите били издигнати отбранителните съоръжения, чиито остатъци са запазени до сегашното време (Шабранската или Ширванската и Бармакската стени), представляващи заедно с укрепленията на Дербент единен мощен отбранителен комплекс. Местоположението на Кабали, расположен до подножието на източните разклонения на Голям Кавказ, прикриващ проходите и превалите, водещи от Дагестан в Албания (Куткашенски, Вандамски, Карабурга, Савалан и др.), също го прави важен стратегически пункт за отбрана на северните области на сасанидската държава. Тук е необходимо също да отбележим, че и при арабите, политиката на разселване на пленените номади на границата на халифата не се отличавала от сасанидската. От съобщението на Балазури, е известно че след похода на арабския полководец Марван срещу хазарите в 737 г. 40 хил. хазарски пленници били заселени между Самур и град Шабран «на равнината в областта на лакзовите (лезгините)», т. е. приблизително в този същия район, където, видимо, след 552 г. била заселена част от тогава пленните (очевидно, сабири) от Хосров Ануширван. Изхождайки от това, може да се очертае приблизителната картина на разселването на територията на Албания на заловените в плен номади през 552 г. Те са били разположени в местата на най-важните стратегически пунктове, прикриващи достъпа срещу нападения от към Северен Кавказ в богатите земеделски райони на Албания в басейна на р.Кура и по-нататък на юг, в пределите на Адурбадаган (Южен Азербайджан), и  се разполагали по линията Кабали - Шабран - Апшерон - Муган. Главната цел на такива заселвания от пленени по време на война номади се проявявала в стремежа на Иран да създаде по-устойчива система на отбраната на своето северно владение - Албания, при което не само за сметка на местното албанско население, колкото за сметка на преселваното на воинствено ираноезично население (прадедите на сегашните тати, кавказки перси к.м.), а също тюркоезичните номади от Дагестан в района на Дербент и прикаспийската полоса (Сиазан, Дивичи, Шабран) от вътрешните области на държавата (Дейлем, Гилян, Мазандаран).
  След събитията през 552 г. има още две съобщения в източниците за участие на сабири във войни между Византия и Иран за Лазика. В 555 г. 2-хил. отряд от тежковъоръжени сабири начело с Балмах, Кутилзис и Илигер - «най-знаменитите от тях (сабирите) мъже», по думите на Агатий, застанали на страната на Византия и в нощен бой почти напълно унищожили сасанидски отряд, от дейлемити. В следващата, 556 г. голям отряд от съюзната на Иран групировка сабири заедно със сасанидски войски предприел настъпление в Апсилия (планинска област на изток от днешно Сухуми). Обаче, по съобщение на Агатий, част от тези сабири (около 500 човека) там била обкръжена и унищожена от византийците.
  В средата на VI в. етнополитическата карта на Северен Кавказ отново се променила след като била подложена на второ, след нашествието на хуните, съществено изменение, сложило край на съществуването, в степите на Предкавказието, на две от следните хунски обединения начело със сабирите и утигурите. Това било свързано с предвижването от дълбините на Евразийския континет в степите на Юго-Източна Европа на нова вълна от номади - аварите, и явило се следствие от възникването в Северна Монголия на нова централно-азиатска империя - Тюркския каганат (551 - 744).
  В хрониката на Захарий Ритор е запазено уникално свидетелство, за установилото се разположение на етническите сили в евразийските степи в 555 г. «Базгун - земя със (свой) език, която е съседна и се простира до Каспийските врати (Дербент) и морето, намираща се в хунските граници, пише сирийският автор. Зад вратите (живеят) бургарите със (своя) език, народ езически и варварски; те имат градове, и аланите, те имат пет града. В  пределите на Даду (Дагестан) (харата) живеят в планините, те имат крепости. Аунагурите (унагурите - народ, живеещ в шатри/палатки к.м./. Аугари, сабири, бургари (българи, к.м.), алани, куртаргари, авари, хасари, дирмари сирургури, баграсики, куласи, абдели, ефталити - тези тринадесет народи живеят в палатки, существуват от месото на домашните животни и риби, диви зверове и оръжието»⁸.
  Многото етноними в дадения списък са известни и от други източници и тяхната идентификация не предизивиква съмнения: бургари - българи, аунагури - оногури, аугари - угури (огури), куртаргари - кутригури, хасари - хазари, сирургури - сарагури. Абдели и ефталити, посочени от Захарий като два отделни народа, по същество представляват от само себе си едно и също име на ефталитите (е-то от китайските източници), доколкото формата «абдел» е видоизменен етнонима «ефтал» (ептал, абдал, абдел). Етнонимът «баграсики» - това е отдавна известният ни етноним «барсили», и само два етнонима от списъка - дирмари и куласи – за сега могат да бъдат разшифровани само предполагайки.
  Тук е важно да отбележим, че редът на изброяване на племената в списъка на Ритор носи произволен характер, за това той не може да послужи като надежден ориентир за точна локализация на тези племена. Този списък обхваща не само племена, обитавщи на север от Дербентския проход, в «хунските предели», но включва и ред племена, чиито места на обитаване са достатъчно точно известни от други източници. Така, кутригурите (куртаргари по Захарий), по Прокопий, Агатий и Менандър, в средата на VI в. обитавали на запад от Азовско море, а ефталитите, както е известно, живели зад (източно от,к.м.)  Каспийско море, на северо-източната граница на Иран. По такъв начин, списъкът на племена от Захарий Ритор излиза извън рамките на северокавказкия регион, обхващайки почти всички известни ни племена от други източници, обитаващи в средата на VI в. на територията от Северното Причерноморие (българи, кугригури) до Средна Азия (авари, ефталити). В същото това време Захарий споменава сарагурите (сирургурите) (пак от българската племенна група, к.м.) - племе, добре известно ни във връзка с оногурите, но в VI в. загубило своето значение, влязло наред с оногурите в състава на утигурското обединение. Особено място в списъка на Ритор заема споменаването на аварите, което послужило като основание на редица учени да отнесат времето за съставяне на тази хроника към 60-те г. на VI в. с произтичащите от това последствия, доколкото аварите действително най-напред се появяват в Северен Кавказ в 558 г., съгласно  надеждното свидетелство на Менандър. Между другото, по наше мнение, споменаването на аварите от сирийския автор преди 555 г. не противоречи както на точно определеното време на съставяне на хрониката (555 г.), така и съобщението на Менандър за  появяването на аварите на Кавказ в 558 г. От една страна, съгласно данните на китайските източници, жуан - жуани (авари от византийските и сирийските източници) между 551 и 555 години били разгромени от тюрките и в значителна част изтребени. От друга страна, Менандр свидетелства, че аварската орда с численост до 20 хил. (шатри/палатки,к.м.?) била избягала от тюрките и в 558 г. се появила в Северен Кавказ (, а от там, в съдружие с кутригурите, стигнала до Панония, к.м.). От съобщението на Менандър (562 г.) е известно, че тюркският каган Дизабул (каган Истеми), узнавайки за  бягството на аварите, които «са забягнали като нанесли вреда на тюрките», заявил, че, веднага само да завърши войната с ефталитите, незабавно ще нападне  аварите. Казват, добавя Менандър, че след тези думи той (каган Истеми) се нахвърлил срещу ефталитите. (следва продължение)