Единственото съобщение, което по време и обстоятелства стои много близко до съобщението на Каланкатуци за нахлуване  на хазарите в Албания по времето на Хосров, се съдържа у Табари. Съгласно  съобщението на арабския историк, абхазци, банджари, баланджари (арабските автори така изписват името на българите, к..м.) и алани се обединили за нахлуване в страната на Хосров  Ануширван и навлезли в Армения, за да подложат нейното население на грабежи. Техият път там преминавал по точно и лесно проходима територия, като на първо време Хосров не обръщал внимание на техните действия, но след като те навлезли в неговата страна, той изпратил против тях войски, които унищожили всички, след изключение на 10 хил. Тези последните били заловени в плен и разселени в Азербайджан и прилежащите им области⁵. Да се спрем по-подробно на това съобщение. В литературата вече отдавна и не без основание вместо «абхазци» четат «хазари», а в етнонима «банджар» виждат  арабизираната форма на етнонима «българи». Много по-голям интерес предизвиква етнонимът «баланджар», споменат за първи път в арабската историография по времето на Хосров Ануширван. В арабските източници, описващи периода на арабо-хазарските войни през VII - VIII в., този термин едновременно е обозначавал название на област, град и река. От заключение на изследователи, град Баланджар (Беленджер) според арабските автори бил разположен на Среден Сулак, недалече от г. Буйнакск и идентичен със столицата на хуните «великолепения град Варачан» по Моисей  Каланкатуци и «Вараджан» от Арменската география от VII в. Град Варачан – Вараджан, той и Баланджар, в VII в. бил столица на «царството на хуните» в Северен Дагестан (Джидан или Сувар по арабските автори), чието население се състояло от сабири и барсили, а по-късно, по време на арабо-хазарските войни, този град станал известен като силната хазарска (също и българска, к.м.)  крепост Балкар, както е наричана от Табари. От друга страна, топонимът Варачан - Баланджар представлява един от вариантите на етнонима «барсили», което лесно се свързва с названието на страната барсилите - Берсилия (Барсалия) и също дава основание да се счита, че етнонимът «баланджар» у Табари, видимо, е арабизирана форма на етническото име барсили. Изхождайки от това следва, че съобщението на Каланкатуци за нахлуването на хазарите в 552 г. в Албания, както и споменаването на Табари за похода на хазарите, на барсилите и аланите в Кавказ, по времето на Хосров, допълвайки се едно друго, дават достатъчно ясна представа за конкретния племенен състав на участниците в това нахлуване. Тук, обаче, отбелязваме, че етнонимът «банджари» (българи), споменавани от Табари, очевидно, отразява не едно конкретно племе (в дадения случай българи), а обхваща цяла група от български племена (хазари, барсили), заради това трябва да се разбира в по- широк смисъл. Нападението на номадите в Албания през 552 г., което се явява един от епизодите от войната между Византия и Иран за Лазика, може да бъде насочено към Византия, обаче то трябва да се свързва не с хазарите, а със сабирите като главна действаща сила. Хазарите и баланджарите (барсилите), за които говори Табари, биха могли да играят при това само второстепенна роля като част от сабирското опълчение. И действително, видимо в отговор на участието на съюзната на Иран групировка от сабири във войната в Лазик през 552 г., Византия прибягнала едновременно към съдействие на съюзната с нея сабирска группировка, а именно, както е видно от съобщението на Каланкатуци и Табари, към хазарите, барсилите и съседните им с тях алани, поискали тяхното нахлуване  в Албания през Дербентския проход, очевидно с цел да опитат да отклонят част от персийските войски от Лазика и още повече да облегчат там положението на своите войски. Обаче, въпреки очакванията на Византия, този път тази акция не успяла, в отличие от оправдалото надеждите нахлуване през 503 г., персите не извели своите войски от Лазика, а на хазарите, барсилите и аланите, както и по-рано, се отдало само да разграбят Албания, без да предизвикат със свои действия очаквания в Константинопол ефект. Освен това, съгласно Табари, номадите били разгромени от войските на Хосров, а 10 хил. из тях били взеяти в плен и разселени на територията на Азербайджан (в дадения случай Албания). Къде  именно са били заселени пленените от Хосров - Табари не уточнява. Обаче, ако техният брой може да отразява само условна величина (10 хил. човека - обикновено стереотипно число в източниците), то самият факт е извън от всякакви съмнения. В това отношение е необходимо отбележим, че съобщението на арабския историк за  разселването на територията на Албаниа на група племена от хуно - българския кръг е първото по време пряко свидетелство в източниците  за  заселване именно в Албаниа на голяма компактна маса тюркоезични (тук няма общоприета яснота за езика на българите всред изследователите, че е тюркски ; по-надолу авторът твърди, че тюрките за първи път се появяват в Кавказ не по-рано от 558 г., к.м.) номади с чужди на местното население произход, език, религия и култура. В източниците  има още редица преки и косвени данни на по-ранно по време осядане на отделни групи от хуно-българския племенен масив на територията на Задкавказието, обаче този процес съвсем не бил свързан с постоянно проникване и, което е особенно важно, осядане на древни тюркоезични племена е имало на територията на Азербайджан, както това се опитват да представят някои автори, недостаточно запознати със спецификата на този процес и с историческите факти, но пълни с желание да започнат етногенеза на азербайджанския народ именно с тези събития. Този процесс е носил случаен характер и е протекал не само в Азербайджан (в дадениия случай Албания, тъй като данните по Адурбадаган за Южен Азербайджан в източниците липсват ), но по целия Кавказ и във всички конкретни случаи е бил обусловлен от напълно определени причини от политически характер. Така, например, най-ранното по време осядане на Кавказ от първата компактна група племена от хуно - българския кръг се отнася за периода не по-рано от втората половина на V в. и е било свързано с преселването в Армению (а не в Азербайджан) на части от българското племе оногури, известни на Мовсес Хоренаци под името влндур - българ. Появяването на тази група в Армения се явило като следствие на разпадането на първото обединение на хуно - българските племена начело с оногурите (хайландурите) в Източното Предкавказие, когато в началото на 60-те г. на V в една (голяма) част от оногурите  заедно с другите племена (сарагури и огури) се предвижила към Азовско море, а другата по- малката се преселила в Армения. Ето какво пише по този повод Хоренаци: «гл.9 -... големи смутове възникнали във веригата на великата планина Кавказ, в страната на българите, много от които се отделили, дошли в нашата страна и се заселили за дълго време в низините на Кол - в плодородната земя и житородните места» (текстът е от превод на „История Армении”, кн. 2, гл.6 и 9, от древноарменски език от Гагик  Саркисян, Ер., „Айастан”, 1990 г.; а в гл.6 - /span>той (царят) се спуска към зелените ливади близо до наследството на Шар, които древните наричали Безлесния или Горния Басеан, а впоследствие заради колонистите на българина Влндура Бунд, заселили се там, били наричани по негово име Вананд. И от тогава селата там носят имена, получени от имената на неговите братя и потомци;> известно е, че за тези съобщения Хоренаци изрично посочва, че са от разказа на Мар Абас Катина, което е за времена около края на II и началото на III в., а това са съобщения за времена, в които Хоренаци не е бил свидетел на събитията, но времето посочено от автора Ю.Ш. съвпада с времето, в което е живял Хоренаци и което е отразил след разказа на Катина; предположението, че Вунд се появява в Армения в края на II век (, а не в V в. както твърди авторът Ю.Ш.)  напълно се съгласува с посочената, в началото на III или в самия край на II век, станция Banantea в “Певтингеровите таблици”.к.м.). Тази част от оногурите се устроила на територията на гаварите (областите) Кол и Вананд, т. е. приблизително в района на горните течения на реките Кура и Аракс, и в последствие съвсем изчезнала, сливайки се с местното население.
  Защо  тази група оногури не се е изтеглила заедно с останалите от племето в района на Азовско море, а се е переселила в Армения - остава неизвестно, макар да може да се предполага, че за причина са послужили някакви триения в това хуно - българско обединение, неизбежни в сложната обстановка на крах на целия военно-политически съюз в 60-те г. на V в. (следва продължение)