По съобщение на Малала, Юстиниан се опитал да получи разяснения от шахския двор по повод на този разорителен набег, обаче стъпилият на престола Хосров Ануширван (син на Кавад) заявил за своята непричастност към това дело и нарушаването на мира.
  Съдейки по мащаба на това нападение, в него е взело участие голяма хунска войска. Не е ясно обаче, защо в дадения случай хуните са застанали на страната на Иран, доколкото четири години до това събитие, сабирите начело с Боа са били в съюз с Византия и са разгромили съюзните на Кавад хуни на Тиранкс и Глон. Видимо, именно към това време в сабирското обединение вече достатъчно ясно са се определили двете враждебни групировки, едната с византийска и другата с иранска ориентации, което особено ярко се е проявило в събитията по време на войната между Византия и Иран в Лазика.
   В 549 г. лазският цар Губаз, узнавайки за намерението на Хосров да го отстрани от престола, преминал на страната на Византия и сключил за сметка на империята договор с аланите и сабирите. Последните, по думите на Прокопий, се задължили заради 300 фунта злато не само да защитават Лазика от нападения на персите, но и да опустошат Иберия, която се явявала плацдарм за нахлуване на сасанидските войски в Лазика. Обаче Юстиниан поради нямане на възможности не изпратил златото в уговореното време, в резулта на което аланите преминали на страната на Хосров и пролетта на 550 г. заедно с персийските войски, под командването на Хориан, нахлули в Лазика. Между другото сабирите, съобщава Прокопий, избрали трима от своите за началници и с неголям отряд се отправили в Лазика за получаване на установеното плащане. Тук, виждайки затрудненията, които изпитвали византийците при обсадата на крепостта на Петра, сабирите построили три легки переносними тарана, с чиято помощ на византийците се отдало да завладеят крепостта. Сабирските тарани предизвикали удивление даже у самия Прокопий, който с лек хумор забелязъл, че на никому още от сътворението на света не е идвало в галавта нещо подобно, макар и у византийците, и у персите имало немалко добри инженери.
  Пролетта на 551 г. в околностите на град Археопол (в Лазика) за съединяване с войската на Мермерой пристигнали наетите от персите сабири на брой  12 хил. конници. Обаче Мермерой, по думите на Прокопий, боейки се, че при такава численност «тези варвари биха могли да извършат някакво  насилие» над персийските войски, оставил 4 хил. от тях при себе си, а останалите, богато ги надарил с пари и ги отпратил в родината им. Като обсадил Археопол, Мермерой заповядал на сабирите да направят много такива леки преносими тарани, какви били направени от съюзните на византийците сабири по време на обсадата на Петра. Обаче опитите да се овладее града не се увенчали с успех и Мермерой с войската си отстъпил в Кутаиси, където се разположил на зимуване.
  В същото това време докато прикаспийските хуни - сабирите вземали участие във военните действия между Византия и Иран в Лазика, империята възобновила отношенията си с приазовските хуни - утигурите. В 551 г. вождът на утигурите Сандилх, след като получил от посланниците на императора богати подаръци и злато, преминал Дон и нападнал становете на кутригурите (Агатий, Прокопий, Менеандър, Теофан съобщават за друг период -557-558 г.). В това същото време един от кутригурските вождове - Хиниалон с 12 хил. войска опустошавал византийските владения на десния бряг на Дунава. След упорита борба кутригурите били разбити и избягали, а утигурите, като хванали  мното пленници и плячка, се върнали зад (на изток от, к.м.) Дон. Съгласно  Прокопий, посланници на императора напомнили на утигурите, че те и по-рано получавали големи дарове от Юстиниан и «от древността» били най-близки «приятели на ромейте».
  Напълно е възможно, че в дадения случай става дума за съюзника на Византии утигурският княз Горд, покръстил се в Константинопол в 528 г., доколкото в източниците не са запазени други сведения за това, какъв характер са носили отношенията между империята и утигурите в периода от повторното завладяване на Боспор от Византия в 533 г. и до посолството от Юстиниан в 551 г. (според споменатите по-горе 557-558 г., к.м.) до утигурите.
  Между другото не е трудно да се допусне, че императорският двор много бързо възстановил старите си контакти с утигурите, даже независимо от убийството на съюзника на Византия Грод и завладяването на Боспор от хуните.
  Византия добре разбирала изгодата от съюза със силното племенно обединение с утигурите, които в определени условия могли да станат важна противотежест в отношенията с неспокойните съседи на империята на дунавската граница - кутригурите, и да действат в неин интерес в Приазовието. Не е ясно, обаче, защо не се е отдало на Византия да привлече утигурите за участие във войната с Иран за Лазика.
 Това едва ли може да се обясни с финансовите затруднения на империята, доколкото тя не се скъпила за вербуването на прикаспийските хуни. Видимо, главната причина за по-тясната връзка както на Византия, така и  на Иран със сабирите се заключавала с близостта на границите между прикаспийските номади и тези държави, а също и на общия за тях театър на военните действия. При което Иран се ползвал от тези обстоятелства много по-често и успешно, отколкото неговият политически конкурент. Вече в началото на 552 г. Хосров, получил парите от Юстиниан по условието за възобновяване на премирието между тях, наел за тях голям брой сабири и се отправил към Мермерой в Лазика, върху която не се разпространявало това премирие. Обаче новото настъпление на персите също нямало успех, при това в битка, отличаваща се с упорство, загинал сабирският предводител.
  Именно към 552 г. се отнася единственото по рода си и много важно съобщение в «Историята на албаните» за нахлуването в Албания на хазарите: «... хазарите пленили страната Албания. Запалени били църкви и книгите на Завета. След това, на втората година (от царуването) на Хосров³, царя на царете, когато било положено началото на арменското летоброене, в същата тази година патриаршеският престол на Албания бил пренесен от град Чор в столицата Партав заради разбойническите набези на враговете на Христовия кръст. Това кратко съобщение на албанския историк за нахлуването в Албания в 552 г. не може да бъде правилно изтълкувано и разбрано извън връзка с общата картина на събитията в Кавказ по това време и без съпоставянето с данни от други източници. Както бе споменато по-горе, в началото на 552 г. съгласно  Прокопий, голямо количество сабири, вербувани от Хосров, застанали на страната на Иран срещу Византия. Именно по това време, по Каланкатуци, станало нахлуване  на хазарите в Албания, които разграбили страната, запалили църкви и унищожили някаква част от църковната и, возможно, от светската литература. Това нашествие било осъществено през Дербентския проход, тъй като албанският историк свързва с него даже пренасянето на патриаршеския престол от Чор (Дербент) в Партав⁴. Доколкото участието на някакви групи съюзни на Иран сабири във воените действия срещу Византия в 552 г. е засвидетелствано от надежден източник, то е естествено  да се предположи, че нахлуването  в подвластната на Иран Албания в това същото време е могла да извърши друга групировка от хуни, придържаща се към византийска ориентация. В тази група са могли да влизат хазари и барсили, които били зависими от сабирите, а също част от сабирите, които били съюзници на империята и враждебни на Иран. В това отношение следва да се обърне особено внимание на това обстоятелство, че нахлуването през  552 г. в Албания се явява първото отразено в източниците нападание на номади след войната в Кавказ през 503 - 508 г. (следва продължение)