(продължава от двадесет и втори постинг)

Именно тези пленници видяли на «земята на хуните» проповедниците от Албания начело с Кардост, «говорили с тях и много покръстили». Обаче за това, да отидат на земята на хуните, албанските свещеннослужители преминали не през «вратата», а са се възползвали от пътя през планината. Но като резултат те са проповядвали в средата на именно тези хуни, в чиито ръце се намирали пленниците, продадени на хуните и заведени в техните земи през «вратата», т. е. през Дербентския проход. В «История на албаните» се е запазил разказ за още една християнска мисия, изпратена от Албания в страната на хуните през 682 г. Начело на тази мисия бил Израил, епископ на албанската област Голям Колманк. Отправила се от Партав, но скоро се отклонила от пътя, мисията на епископ Израил достигнала прохода Чор и град Дербент не по прекия път по Каспийското крайбрежие, а също преминала през планината. С други думи, трудният преход през планината, водещ към Дербентския проход и до земята на хуните, несъмнено, бил известен в Албания и от по-рано. От тук не е трудно да се допусне, че именно от този път в обход на прекия път към «вратите» са се възползвали албанските проповедници начело с епископ Кардост преди повече от 170 години до мисията  на епископ Израил в земята на хуните. Второ, от съобщението на Захарий е известно, че «в това време там пребивавал Проб» за да вербува хуните. Съгласно Прокопий, мисията на Проб била насочена към хуните, обитаващи близо до Боспор, т. е. към утигурите. Обаче указанието на Ритор не допуска тълкувания на текста по начин, че самият епископ Кардост се срещнал с Проб именно в Боспор. По-скоро обратното, лично патрицият е търсил среща с християнските проповедници и «той се видял с тях, бил благословлен от тях и много ги почел в очите на тези народи» (хуните). От тук ясно следва, че именно Проб е посетил Кардост в земята на тези хуни, където проповядвали албанските мисионери и където се намирали пленниците, продадени на хуните и отвеждането им в техните предели през «вратата». Това е още по-вероятно, доколкото, претърпял неуспех при вербуването на приазовските хуни, настроени враждебно по отношение към Византия, Проб, използвайки благоприятното обстоятелство, решил с помощта на албанския епископ да привлече поддръжката на прикаспийските хуни, настроени не по-малко враждебно към Иран след разгрома на Зилгиб, година до появяването на Проб в Боспор.
  Видимо, в някаква степен това се отдало на Проб, тъй като след пет години от неговата дейност, в Крим и срещата му с албанските проповедници, царицата на хуните - сабири Боа застанала на страната на Юстиниан и разгромила наемниците на Кавад.
  Трето, което също се отнася до албанската мисия на Кардост за подготовката на приемането на християнството от Грод, то следва да отбележим, че, продължителното време, в което хуните са били в обкръжение от търговските гръцки градове в Приазовието, Таман и Крим, населението на които отдавна е изповядвало христианство, те, хуните, едва ли са изпитвали недостиг от проповедници, още повече от далечна Албания. Всичко това ясно показва, че албанската християнская мисия била насочена именно към прикаспийските хуни, които обитавали в непосредствена близост до границите на Албания, т.е. към сабирите и българските племена в Берсилия.
  Не по-малко важен ни се струва въпросът за времето на пристигане на Кардост в земята на хуните и написването на «писанието» на хунски език. Н. В. Пигулевска датира появяването на Кардост при хуните  в 537 г., т. е. точно  преди 34 години след това време, откакто пленниците, взети от Кавад в Амида (503 г.), били продадени!? на хуните (сирийският автор от това време Йешуа Силит не съобщава за "продадени" пленници, а за пленници, които Кавад е предал на хунския цар в отплата на оказаната му помощ с войски за да си върне властта над Сасанидския престол за повторното му владетелстване след 489 г.н.е, к.м.). Съответно, написването на «писанието» на хунски език тя отнася към 544 г., т. е. 7 години след появяването  на Кардост при хуните (пос., съч., стр. 84 - 87). Обаче датировката на М. И. Артамонов, считаме за много по-аргументирана. Изхождайки от това, че срещата на Проб с албанския епископ е могла да се състои само в 522 г., когато Проб пристигнал в Боспор, М. И. Артамонов справедливо посочва, че в раказа на Захарий Ритор времето на пребиваване на Кардост при хуните се дели на два периода, по 7 години всеки, при което в първия от тях завършил  със «съобщението за писанието» и срещата с Проб. По такъв начин, Кардост прибивавал на земята на хуните не по-рано от 515 г., а я напуснал след 14 години, т. е. в 529 г. «Писанието» вече било излязло около 520 г. М. И. Артамонов разбира 34 години не като числото години, преживени от пленниците до идването на  Кардост, а като общата продолжителнос на плена им, продължаващ до 537 г. (стр. 93, заб. 76).
  За нашата тема особено значение има изводът на М. И. Артамонов за времето на идването в земята на хуните на християнската мисия от Албания - 515 г. Именно в това време станало едно от най-опустошителните нахлуания на сабирите в Предна Азия. Видимо, такова съвпадение не е случайно: възникване на мощното обединение на номадите на кавказката граница на сасанидски Иран, дало да се знае за тях с първото си нахлуване в Задкавказието в 503 г., което пък се явило силен импулс за задкавказките християни, особенно страдащи от хунските нашествия, да започнат да проповядат християнското вероучение всред езичниците - хуни. Напълно е очевидно, че мисията на Кардост имала за цел не само опит да се разшири сферата на влияние на албанския клир, колкото преследвала много определени политически задачи, а именно: по пътя на разпространение на християнството сред хунските племена да възпрепятстват, от една страна, грабежите и разоряването на Албания и другите кавказки държави, а от друга - да се опитат до получат поддръжката на хуните в отношенията им с Иран. М. И. Артамонов е прав в своето твърдение, че мисията на Кардост била организирана без съгласието на сасанидското правителство, което и било предизвикано, вероятно, от появяването й на земята на хуните по обиколен път през планината. Ясно е и това, че усилването на влиянието на албанската  църква в средата на прикаспийските номади не е могло да не предизвика безпокойството на шахския двор, отдавна борещо се с християнството в тази част от Кавказ която била подвластна на Иран и насилствено насаждащо зороастризм. Не случайно освободителното движение в Кавказ, като правило, е носило религиозен характер и било насочено както против политическото господство на Иран, така и против неговата държавна религия. Идеята за християнизация на хуните, които били потенциални враговове на Иран, била особено опасно явление в неустойчивото положение на Сасанидите в района на Кавказ, доколкото общата религия на номадите от Северен Кавказ сред народите от Задкавказието могла рано или късно да доведе до нежелани последствия за Иран. В тази връзка е необходимо да се отбележи някаква последователност във взаимоотношенията на албанската църква с номадите от Кавказ, които имат своя предистория. Съгласно  традицията на легендата, първи проповедник на християнството при номадите бил вече внукът на Григорий Просветител - албанският епископ Григорис, екзекутиран по заповед на маскутския цар Санесан в 30-те г. на IV в. на полето Ватнеан (в района на Дербент). Около 515 г. при хуните отишъл албанският епископ Кардост със своите спътници, а след 14 години  пребиваване при тях, го сменил друг албански епископ - Макар, който, по думите на Захарий Ритор, «се намира там до наше време», т. е. до 555 г. При княз Вараз - Трдат, в 682 г., в страната на хуните била изпратена още една мисия начело с епископ Израил, дълго време проповядващ в средата на хуните и покръстил хунския княз Алп - Илитвер. Между другото данните от източниците, като че ли дават основание да се предполага, че тенденцията към християнизацията на хуните особенно се  усилила в Албания по време на царуването на Кавад, когато скоро след войната със сабирите и смъртта на Вачаган Благочестиви (ок. 510 г.), династията на албанските Аршакиди окончателно пресекнала и били загубени вътрешната автономия на страната и привилегийте на албанските аристокрация и духовенство. Видимо, не случайно целият период на управление на този шах останал неосветен в труда на Моисей Каланкатуци. Появяването на такива сведения за интензивната дейност на албанските мисионери именно в това време в сирийския източник в някакава степен и изпълнява този пропуск в нашите знания за този период от историята на Албания, а е возможно, и да го обясняват.
  След повторното завладяване на Боспор от Византиия около 533 г. приазовските хуни временно изчезват от страниците на източниците. Между другото прикаспийските хуни, обратно, все по-често се споменават в източниците във връзка със събитията около войните между Византия и Иран. В 528 г. 3-хиляден отряд от сабири, «народ най-воинствен», по думите на Прокопий, се появил в състава на сасанидската войска, нахлула във византийската част на Армения под командоването на Мермерой.
  Пролетта на 531 г. голяма персийска армия отново нахлула в Армения и обсадила град Мартиропол. Съгласно  Захарий Ритор, докато персите безуспешно обсаждали града, Мермерой по заповед на Кавад бил изпратен да «привлече много хуни и да ги доведе на помощ». Обаче, по думите на Прокопий, византийците чрез беглец разпространили лъжлив слух, че император Юстиниан бил подкупил хуните, вербувани от Мермерой, и те ще действат на страната на ромейте. От това известие, пише Прокопий, персите били доведени до страх и не знаели, какво да решат. Обаче в това време било получено известие за смъртта на Кавад (13 септември 531 г.) и персите, снели обсадата и сключили договор и се оттеглили. По думите на Прокопий, след оттеглянето на персите от Мартиропол, там се появили хуните, «голямо количество народ, вербуван от персите», но, не намирайки никъде персийска войска, се върнали в земите си след краткия набег. Това събитие е фиксирано точно в Едесската хроника, където се говори, че в 531 г. (843 г. по селевкидската ера) на 18 декември хуните нахлули в ромейските земи. Прокопий не съвсем точно е описал този набег, нарчайки го «кратък». От съобщението на Захарий Ритор, хуните избили голямо количество селско население, изгорили села и храмове, а след това преминали Евфрат и стигнали до Антиохия в Сирия. Едесската хроника потвърждава, че хуните вземали в плен и убивали до Халебската (Алеппската) област и до 12-ия (пътен) камък за Антиохия.
  Съгласно  Захарий, никой не застанал против хуните и не им причинил вреда, с изключение на управителя (дука) на Майферката (Мартиропол), по име Бесс, който нападнал част от тях, когато те се връщали от Сирии, и ги избил, заловил при това конете им и много плячка. При крепостта Китариз, продължава Захарий, още един военноначалник отблъснал хуните от крепостта и заловил техните стада от животни. «Този мъж забогатял», - отбелязва Захарий. (следва продължение)