По въпроса за времето на появяване на сабирите на Северен Кавказ в специалната литература съществува, ако не изчерпаваща, то във всеки случай тази гледна точка, съгласно която сабирите най-напред се появяват там не по-рано от втората половин на V в., или, както се опитахме да покажем, може по-точно да се определи това време в началото на 60-те г. на V в. Понякога, наистина, в литературата се изказва и гледна точка, съгласно която сабирите се появяват на Кавказ много по-рано, още в първите векове на н. е. Избягвайки  подробностите тук , заплашващи да се окажат скучни, все пак ще отбележим, че това мнение, както то да би било съблазнително за много автори, е основано на невярно отъждествяване и локализация на тези сабири в труда на Птолемей.
  По въпроса за времето на появяването на хазарите в Северен Кавказ, тяхната етническа принадлежност и други проблеми на хазарската история в научната литература существува такава огромна библиография, в която не винаги с успех ще се оправи и специалист. От своя страна ще отбележим, че решението на такава сложна проблема, както началото на хазарската история на Кавказ, по наше мнение, трябва да се търси в следните три случая: или да се приемат като достоверни сведенията на арменските източници за присътствието на хазарите на Кавказ още до появата тук на хуните в 70-те г. на IV в., или, не доверявайки се на тези сведения и опирайки се на първото споменаване на хазарите в сирийската хроника на Захарий Ритор от 555 г.,  да се отнесе времето на  появяването им в следхунската епоха, или, накрая, да се свърже появяването на хазарите на Кавказ с  хуните, т. е. в хунската епоха. В настоящото време по нито един от тези важни въпроси не съществуват неопровержими аргументи, и хазарската проблема без ппромяна си остава толкова актуална, както и хунската. За нашата тема, обаче, е важен другия аспект на този голям и сложен проблем, а именно: какви племена са влизали в състава на сабирското обединение. Мисля, че това са могли да бъдат българските племена от Берсилия (хазарите и барсилите), които не са заминали в Приазовието след разпада на оногурското обединение, а също всичките етнически елементи и групи от Източното Предкавказие със сармато-алански и тези с кавказки произход, които съставлявали важният компонент на предишното обединение. Именно тези племена се явили основата на новия (в смисъл с нов доминиращ властови център, к.м.) мощен военно-политически съюз начело със сабирите, който в самото начало VI в. започнал борба с Иран за разширяване на своето господство в този ареал.
  Във връзка с прегрупировката на номадски племена в севернокавказките степи във втората половина на V в., (т.е. след смъртта на Атила, к.м.), за нас остава не съвсем ясен въпросът за това, какъв характер са имали отношенията между сабирите и изтиканите от тях в Източното Приазовие български племена оногури, сарагури и огури. Може, разбира се, да се допусне, че оногурите и свързаните с тях племена са попаднали в зависимост от сабирите, намиращи се в началото на VI в. в зенита на могъществото си. Още повече, че такова мнение се е изказвало в литературата. Обаче то веднага предизвиква следното възражение.
  Експанзията на сабирите в западно насочение (в района на Кубан и Азовско мор) не е могло да заобиколи достатъчно значителната територия на разселване на аланските племена, заемащи райони в предпланините и равнините на почти целия Централен Предкавказ (т. е. територията на Ставрополските възвишения и басейна на горните течения на реките Терек, Кума и Кубан). В този случай аланите също би трябвало да се числитят в състава на сабирското обединение, което противоречи на ясното указание на Прокопий, потвърждаващо, че аланите са независимо племе, заемащо земите до Каспийските врати (Дарял). Най-сериозните аргументи, говорещи против тази гледна точка, се съдържат в известната географска екскурзия на Прокопий, включена от автора в VIII книга на «История на войните на Юстиниан» (или в IV книга на  «Войната с готите»), написана в 554 г. Изброявайки племената, обитаващи по източното крайбрежие на Черно море, Прокопий пише, че зад границата на абазгите (съвр. абхазци) до Кавказкия хребет живеят брухите, които се разполагат между абазгите и аланите. По-нататък, по брега на морето, обитават зихите, зад които живеятт сагините. Зад сагините, подчертава Прокопий, са оседнали «многото племена на хуните», които заемат страната, която се простира почти до Меотийското блато (Азовско море) и до река Танаис (Дон), който се влива в «блатото». «Народите, които живеят там, - продолжава Прокопий, - в древността се наричаха кимерийците, сега същите се казват утигурите». По такъв начин, говорейки за «многото племена на хуните», обитаващи по времето на съставяне на този текст (554 г.) между Дон и западните разклонения на Кавказ, т. е. в Източното Приазовие, Прокопий указва, че всички тези хунски племена се наричат с едно име - утигури. Възниква въпрос: кога и как са попаднали утигурите в Източното Приазовие? Отговор ние намираме в перипетийте на сложните исторически събития след окончателното разпадане на хунското обединение на Дунав и гибелта на сина на Аттила Денгизих в 469 г. В това време и от преди него, започнало обратното движение на част от хунските племена от Северо-Западното Причерноморие в Приазовието, именно в този район, откъдето в 371 г. хуните са нахлули в степите на Северното Причерноморие. Видимо, именно това събитие е имал пред вид Прокопий в своя разказ, облечен вече във формата на легенда, за разселването на двете най-големи хунски племена - кутригурите и утигурите. Утигурите, по думите на Прокопий, по обратния път срещнали в Крим (около Перекопската теснина) готите, под името «тетраксити», които, по съгласие с утигурите, се преселили на противоположия бряг на Керченския пролив (т. е. на Таманския п-ов), «където живеят и сега», - добавя Прокопий. Утигурите заели земята зад Дон и Азовско море, в същото време когато кутригурите останали да номадстват в степите на запад от Азовско море. С други думи, обратното движение на хуните - утигури в степите на Източното Приазовие и тяхното разселване в този район се отнася към времето след 469 г., т. е. известно време след появяването на оногурите и свързаните с тях племена в Кубан. Изхождайки от това, може да се предполага, че под «многото племена на хуните», за които говори Прокопий, следва да се разбира преди всичко именно тази група хунски (български) племена, която скоро след предвижването на утигурите в Източното Приазовие била изтикана в този район от сабирите в 60-те г. на V в., т. е. племената оногури, сарагури и огури, а също остатъците от племето акатзири, появили се тук в Източното Приазовие още по-рано от действията на хуните на Денгизих и Ернах. Утигурите господствали в източно - приазовските и донските степи почти до аварското нашествие в 558 г., а след 70-те г. на VI в., подпаднали под властта на Тюркския каганат, вече изчезват от страниците на източниците. Остатъците им се влели в състава на, възникналото в Приазовието в 30-те г. на VII в., българско племенно обединение начело с оногурите (уногундурите и още други наименования по други източници, к.м.) на кхан Кубрат. Казаното ни дава основание да заключим, че оногурите заедно с другите племена (сарагурите, огурите, акатзирите) между края на V в. и 558 г. са намират в състава не на сабирската конфедерациа, а са влезли в състава на обединението, създадено към края на V в. в Източното Приазовие от хуните - утигури. Изхождайки от това, имаме пълното основание да твърдим, че започвайки от втората половина на V в. в Северен Кавказ едновременно протекали два етнополитически процеса, които вече към края на V в. веднага довели до възникването на две големи хунски обединения: едното - в Източното Предкавказие начело със сабирите, другото - в Западното Предкавказие начело с утигурите.
  Оформянето почти едновременно  на две силни хунски обединения в Северен Кавказ веднага привлякло вниманието както на Византия, така и на Иран. В хрониката на Захарий Ритор, по наше мнение, има и указания за установяване на  контакт от страна и на двете държави със сабирите още до тяхното първо нахлуване в Кавказ през 503 г. По съобщението на Захарий Ритор, когато хуните в 13-та година на император Анастасий (503 г.) «излезли» през вратата (Дербентския проход) и достигнали до «персийските граници», Кавад (в текста грешно е посочен Пероз) се уплашил, събрал войска и им излязъл насреща. Когато шахът се осведомил за причината на нахлуването им в неговата страна, хуните били му отговорили: «На нас не ни е достатъчно това, което ни дава персийската държава, което трябва да даваме на хората си - варварите, които подобно на злощастни зверове са изгонени от бога в северо-западната страна. Ние живеем от оръжието, лъка и меча си и се изхранваме с всякаква месна храна. Императорът Ромейски чрез посланниците си, които ни изпрати, ни е обещал да увеличи дажбата, ако ние разтрогнем приятелството си с вас, персите. За това ние се запасихме и приготовихме за път. Или ни дайте, колкото (предлагат) ромеите, и ние ще сключим с вас съюз, или, ако не ни дадете, приемайте войната». По-нататък Захарий указва, че сред хуните се намирал «лукавия» сирийский търговец Евстафий от Апамея, с който хуните се «съветвали» и който ги «покрепял», за да не се боят да нападат персите, които ги превъзхождали по численост¹. (следва продължение)