ХУНИ И БЪЛГАРИ И СТАРА ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ около Кавказ (от 165 до 395 г.) – първа част

 (Оригинално заглавие на книгата „ГУННЫ И АЗЕРБАЙДЖАН” от  Юсиф Джафаров;   Азербайджанское государственное издательство; Баку,Азернешр•1993; Научный редактор академик Академии наук Азербайджанской Республики; 3. М. Буниятов; Редактор С. Султанова; Художник Ф. Фараджев) (оригинално заглавие на ГЛАВА I ХУНИТЕ НА СЕВЕРЕН КАВКАЗ (160 - 395 гг.))

Бележка на преводача: В няколкло постига ще представя, на любознателите читатели, извадки от книгата на уважавания Юсиф Джафаров, преведени на български еик, тъй като в тях, като ли че се намира обяснение за едни съобщения за българите на гръцките автори Теофан и Никифор, които не се третират адекватно на съществуващите факти. Промяната на оригиналното заглавие на автора бе предизвикано от мнението, което се оформи след прочитането и превеждането на текста на книгата му, а именно че в нея  се говори основно преди всичко за хуни и за българи, за перси, за византийци, за различни други племена, но не и за азербайджанци по това време и на тези места. В замяна сме свидетели на едно рядко срещано от автор добросъвестно ползване и интерпретиране на фактите от източниците, които са ползвани от него и които общо взето изчерпват свързаните съобщения с тези племена за това време и по тези земи. Периодът на повествованието в книгата обхваща времето от 160 г. до 558 г., което съвпада с дейността на част от племената в този район преди идването на тюрките на Истеми, което предизвиква Теофан и Никифор в началото на IX в. да говорят в хрониките си за една страна - „стара Велика България”.   Веселин Тракийски

Ограниченият обем от сведения в ранно-средновековната историография за хуните и свързаните с тях племена (болшинството писмени източници  вече повече от столетия са достъпни на науката, а появяването на нови е практически изключено) значително осложнява нашата задача. Заедно с това писмените източници остават основния материал  за  нейното решаване. В  тази   връзка в работата бяха привлечени сведения от гръцки, латински, сирийски, арменски, грузински и арабски източници, използовани  част от тях в оригинал, част - в переводи на руски и европейски езици.

Най-ранните споменавания за хуните са се съхранили в трудовете на двама представители на късноантичната гръцка историография - стихотворното описание на земята от Дионисий Периегет (писано около 160 г.) и «Ръководство по география» от Клавдий Птолемей (писано между 175 и 182 г.). След това в продължение повече от два века споменаването за хуните напълно отсътства в гръцките и латински източници до най-известния представител на латинската историография от IV в. грък по произход Аммиан Марцеллин (писал между 394 и 395 г.). В своето историческо съчинение «Деяния» или «История» (последната, достигнала до нас част, която обхваща периода от 353 по 378 г.) той е съхранил много важни сведения за масово появяване на хуни в Източна Европа.

Голяма ценност представляват трудовете на Приск Панийски - византийски писател - дипломат, оставил подробен отчет за пътуването си до местопребиваването на вожда на хуните Аттила на Дунав, на чието перо принадлежи известната, за съжаление, само във фрагменти, «Византийска история и деянията на Аттила в осем книги» (обхващаща период от 411 до 472 г.), а също  и  «Гетика» на латинския историк Йордан, родом от Дръстър (писал в 551 г.), от който има много интересни сведения за хуните  IV - V векове. Следва да се подчертае, че в отличие от съчинението на Аммиан Марцеллин, в произведенията на Приск и Йордан, най-напред в ранносредневековната историография се споменават отделни хунски племена (алпилдзури, алтзиагири, акатзири, сарагури, оногури и др.), което има огромно значение  за  определяне на техния етнически произход.

Информация за хуните  може  да се почерпи в съчиненията на техните съвременници, гръцките и латинскии писатели от V - VI векове: в «Продължение на историята на Дексипп» от Евнапий (от 270 до 404 г.), «Църковна история» на Филосторгий (от 300 до 404 г.), «Нова история» на Зосим (доведена до 410 г.), «Църковна история» на Сократ (от 305 до 439 г.), «Писма» на Евсевий Йероним (писал между 389 и 420 г.), «Църковна история» от Созомен (от 324 до 423 г.), «Хронография» на Йоан Малала (доведена до 563 г.), «Хроника» на Марцеллин Комита (от 379 до 534 г.), «Църковна история» на Евагрий (от 431 до 593 г.).

Много важно значение  за  нашата тема имат данните за конкретни хунски племена (утигури, кутригури, оногури), запазени в съчиненията на блестящите представители на византийската школа по историография от VI в. - «История”от Менандър Протектор (от 558 до 582 г.), «История”  на Прокопий Кесарийски (от 484 до 554 г.), «За царстването на Юстиниан» от Агатий Миринейски (от 552 до 558 г.), «История» от Теофилакт Симоката (от 582 до 602 г.). Известен материал за хуните, сабирите, българите, хазарите и други племена има и у византийските хронисти от IX в. - в «Бревиария» на Никифор (от 602 до 769 г.) и в «Хронография» на Теофан (от 284 до 813 г.)

Ценни сведения за хуните  и племената от хуно-българския кръг (именно така е прието да се наричат в науката племената, свързани с общ произход и съдба с хуните) се съдържат в трудовете на сирийските автори - «Хроника» от Йешуа Стилит (съставена в 518 г.), «Едесска хроника» (съставена в 540 г.), «Хроника» от Захарий Ритор (Митиленски) (завършена в 555 г.), «Хроника» от Псевдо - Дионисий Телмахрски (доведена до 775/6 г.), «Хроника» от Михаил Сирийски (около 1195 г.), «Всеобща история» от Бар - Ебрей (доведена до 1285/6 г.).

За  характеристика на племената и народите, обитаващи  Северен Кавказ в изследвания период (хуни, българи, сабири, барсили, хазари и др.), огромно значение притежават сведенията на задкавказката историографическа традиция.

В  тази   връзка внимание заслужават главно съчиненията на арменските автори от V в. - «История на Армения»  от Агатангелос (обхващаща царуването на царете Хосров Велики и Трдат III), «История на Армения» от  Мовсес Хоренаци (от древни времена до 428 г.), «История на Армения» от Тавстос Бузанд (периода от 332 до 387 г.), «За Вардан и арменската война» от Елише (от 428 до 463 г.), «История на Армения» от Лазар Парпеци (от 387 до 484 г.), а също данните от Арменската география от VII в.

Особено важно значение  за   тази тема има съчинението «История на албаните», двете първи части от която били съставени в края на VII – и  началото на VIII в. от Мойсей Каланкатуци. В труда на този албански историк се съдържа уникален понякога материал, отнасящи се до взаимоотношенията на хунските племена непосредственно с Албания и много често нямащи аналогия с другите писмени източници.

Сведения за чергарстващите племена от Кавказ може да се почерпи в хрониката «Животът на картлийските царе» от Леонти Мровели (XI в.), с който започва списъка на средневековните грузински летописи «Картлис Цховреба» («Живота» или «Историята на Картли») (Грузия). Съобщенията за северокавказските племена и техните взаимоотношения с Азербайджан са се съхранили в трудовете на арабските автори - «Книга за завоеванията на страните» на Балазури (ум.  в 892 г.), «Истории на пророците и царете