Даже беглото съпоставяне на данните от легендата с исторически факти убеждава в това, че тя вплита в себе си различновременни елементи, фокусирани в едно историческо цяло. На разминаване на сюжета на легендата с историческата действителност показва дори обстоятелството, че движението на племената, обитаващи “от тази страна” планината Имеон, (по-очевидно, планината Тян-Шан), обикновено от (руско-съветската историческа школа, к.м.) се свързва с движението на хуните, а не с тримата братя. Напълно е понятно, че различните легенди за хуните, техният произход и обстоятелства на поява в Европа са имали широко разпространение в ранното средновековие, подобно на това, както в античното време са били разпространени легендите за произхода на скитите и сарматите. Вече в авторите от V в. (Филосторгий, Созомен, Зосим) се срещат първите съобщения и легенди за хуните, а в VI в. към тях се прибавят нови (Йордан, Прокопий, Агатий). Между другото отделните елементи на дадената легенда не са лишени от историческо зърно. Така например, страната, където са заселили двамата братя Българи, е наречена «земята на аланите», т. е. има се пред вид Северен Кавказ, а именно неговата Прикаспийска част – Берсилия – Барсалия, Берзилия (Северен Дагестан).  
  Този район действително влиза в местата на обитаване на ираноезичните сармато-алански племена до и даже след появата тук на хуните. Във «вратата Тора» (дума с лезгински произход – означаваща „твърд охранявана с меч”, к.м.) е невъзможно да не се познае сирийския еквивалент на името на Чор (Дербент*). От друга страна, голяма ценност представлява от само себе си указанието на източника за етнонима «пугури», под което трябва да се подразбира едно от българските племена - огурите (угурите), чиято ранна история е била тясно свързана именно с района на Прикаспийския Дагестан - Берсилия (виж. по-долу). Обаче най-същественият момент  на тази  легенда  за  нас се явява напълно реалната фигура на неназвания по име трети брат на Болгар и Хазарик, в който, несъмнено, трябва да се вижда името Барсол или Барсил. Предвид на това става ясно, защо хазарите и барсилите  у Мовсес Хоренаци или, което е още по-вярно, вече в труда на Бар Дайсан (ум. в 222 г.), се споменават заедно. Съгласно предположението на М. И. Артамонов, българите в  тази  легенда се отъждестяват с хуните, а нашествието на последните се разглежда както един от моментите на движение на българите и другите им родствени им племена, в това число и хазарите (Артамонов М. И., пос, съч., стр. 130). По мнението на М. И. Артамонов, барсилите съставлявали едно от подразделенията на българите, които се формирали само зедно с хуните (същ., стр. 131). Допускайки возможността за поява на  хуните в източната част на предкавказската степ в първата половина на IV в. и даже още по-рано (пак там, с. 53), М. И. Артамонов счита, обаче, что хуните в текста на Агатангелос, равнозначен на  барсилите и хазарите у Хоренаци, представлява от само себе си анахронизъм, в резултат на което наименованието на съвременния на автора народ се пренася в  повече или по-малко отдалечено минало (пак там, с. 131). Изхождайки от това, видимо, трябва да се преполага, че барсилите както и родствените им хазари, се  явяват едновременно съставна част на българите, които се формирали само заедно с хуните, както подчертава М. И. Артамонов, и са могли да се появят в предкавказските степи с хуните само в състава на техните орди.
  Самите хуни, предполага М. И. Артамонов, са могли да се появят в Източното Предкавказие в първата половина на IV в. или даже още по-рано. Кога именно това е могло стане - а този  вопрос за  нас е от първостепенна важност, - М. И. Артамонов не уточнява. Между временно гледната точка на М. И.Артамонов, която споделят още цял ред изследователи (обикновено руско-съветски, к.м.), оставя без внимание, по наше разбиране, два решаващи момента в това отношение. От една страна, съвсем не се отчита возможността за присътствие на две групи от хуните на запад от Волга вече във втората половина на II в. (съгласно съобщенията на Дионисий и Птолемей), което, впрочем, отчасти е предизвикано от невярната, очевидно, локализация на хуните на Дионисий от М. И. Артамонов до Аралско море (с. 42), а от друга – не се уточнява съвсем съществения въпрос за това, какви именно племена следва да се рзбират под събирателното име «хуните». Тук  ние подхождаме към един от най-важните моменти от нашата работа, доколкото ще се постараем да се осветли в общи черти (доколкото ни позволява тази най-сложна проблема), как ние си представяме историческите и етническите процеси, свързани с началото на движението на азиатските племена (което не се съобщава в писанията на Периегет, Дионисий, Агатангелос, Бардесан, Хоренаци, к.м) от дълбочината на континента на запад, в Източна Европа.
  Продължителният процес на обединение и сливания в средата на местните номадски племена от Източен Казахстан и Западен Сибир вече в ранния железен век довел до създаване, в този регион, на две големи групи от древнотюркски и древнугорски етнически масиви с много близки културни традиции. Последвалият процес на етническо сливане в значителна степен бил ускорен в края на I в.н. е., когато започнало проникването в южно-сибирските степи на притисканите от Монголия хуни (хуну - от китайските източници). По мярата на предвижването им на запад и северо-запад, в Средна Азия, разгромените в Монголия, от китайците и номадски племена, сянби остатъци от северните (или западните) хуни (за тяхното движение до сега няма открити никакви потвърждаващи ги археологически паметници, а само предположения на руски и съветски историци, к.м.) включили в своя състав част от тюркизираните от тях сако-усунски племена от средноазиатското междуречие. Усилвайки се за сметка на военната мощ на увлечените с тях племена, хуните разпространили своето политическо господство над древнотюркските (западните) племена от горен Об и Алтай, а също на древноугорските племена от Прииртишието и Западен Сибир. Обаче, бидейки съвсем немногобройни, хуните бързо се разтворили в масата от покорените от тях и союзните им племена от този регион, передавайки на новосъздадения от тях мощен племенен съюз своето етническо име (предположение, за което няма доказателства, к.м.). Паралелно с процеса на установяване на хунското господство и обединение на местните и дошлите племена под името хуни на територията на Източен Казахстан и Западен Сибир, протекъл процес на тюркизиране (отново необосновано предположение, к.м.) на основния угорски етнически компонент в рамките на създаденото от централно-азиатските хуни военно-политическо обединение. Обаче в този сложен и многообразен етнополитически процес тези явления протичали неравномерно и не обхванали напълно цялата маса от чергарстващото население от този регион. Вероятно, съществуването на различия по произход, език и култура в племенните групи на формиращото се обединение носили продължителен и устойчив характер. Обаче именно в  тази  етническа среда, очевидно не по-рано от началото на IV в., вече се оформил и окончателно наложил, в цяло единен архаически тюркски език от западно-хунския клон, но разнороден по съставляващите го основни етнически компоненти, на хуно-българския племенен масив.  (следва)