Второто споменаване на хуните в текста на Агатангелос се отнася за времето на царуването на царТрдат III (287 - 332), където се говори, че Трдат със «сила изгонил» нахлулите от Северен Кавказ хуни. Това същото събитие, очевидно,  по-подробно е отразено от Мовсес Хоренаци, където, по неговите думи, Трдат «през земята на албаните» излязъл насреща на нахлулите от Кавказ, така наричаните «северни народи». Разбира се в отличие от съобщението на Агатангелос, който нарича враговете на Трдат просто «хуните» (хоните), Мовсес Хоренаци свързва стълкновението на Трдат в Албания на Гаргарейската равнина (съвр. Милска степ, басейна на рек Каркарчай) с басилите. Съгласно Хоренаци, Трдат в единоборство победил царя на басилите, след което войската на неприятеля се обърнала в бягство, но Трдат «тръгнал по техните следи и ги преследвал до земята на хуните». Хронологията на това събитие не се подава на точно определение, но то може да се датира приблизително за първото десетилетие на IV в., доколкото Агатангелос съобщава за изгонването от Трдат на хуните до приемането от него на христианството, а Мовсес Хоренаци разполага този епизод между встъпването  на престола на римскя император Константин в 306 г. и кръщаването на арменския цар (ок. 314 г.). В тъждеството на двете съобщения, освен хронологическото съвпадение, още повече убеждава този факт, че и у Агатангелос, и у Хоренаци това е единственото свидетелство за нахлуването на племена от север в Задкавказието, а именно в Албания, във времето на царуването на Трдат III.
  Етнонимът басили (барсили, берсили, берсула) се среща рядко в историческата литература на ранното средневековие. В  тази   връзка от само себе си особен интерес представлява съобщението на Мовсес Хоренаци за времето и обстоятелстватта на първото им появяване в Задкавказието и първото им споменаване в източниците въобще. Това е още по-важно  за  нашата тема, доколкото в научната литература вече отдавна е поставен и до сегашно време се обсъжда вопроса за близкото родство на басилите (барсилите, берсилите, берсула) с кръга от хунно - български племена.
  Съгласно Мовсес Хоренаци, във времето на царуването на цар Валарш (197 - 215/6) (арменска форма от партянското име Вологез), «...тълпи хазири (хазари) и басили (барсили), се съединили, преминали през вратата Чор (Дербент) под предводителството на своя цар Внасеп Сурхап, пресекли река Кура и се разпръснали по тази страна от нея». Насреща им излязал Валарш начело на многочислена войска и, обръщайки ги в бягство, преследвал до Чор, където и загинал «от ръката на могъщите стрелци».
  След гибелта на Валарш престола заема неговия син, Хосров, «на третата година от царуването на персийския (партянския) цар Артабан». Както е известно, последният партянски цар Артабан V, за когото тук става дума, се провъзгласил за цар в 213 г. Хосров заел престола веднага след гибелта на своя баща Валарш «на третата година» от царуваннето на Артабан V, както посочва Хоренаци, т. е. в 216 г. От това следва, че първото нахлуване на барсили с хазари в Албания, сведения за което е запазил Мовсес Хоренаци, е станало, очевидно, около 215/6 г, т. е. приблизително 10 години до този момент, когато) съгласно Агатангелос, при този същия цар Хосров  за пръв път се появяват в Албания и хуни. По мнението на известния руски историк М. И. Артамонов, споменаването в този епизод на хазари представлява от самосебе си анахронизъм (предположението не е доказателство!?, к.м.)
Хазарите не са могли по това време да вземат участие в задкавказките събития. Допускайки возможността за анахронизъм в споменаването на барсили в този същия епизод, М. И. Артамонов, връщайки се към предното съобщение на Хоренаци за барсилите, счита, че цар Трдат (287 -332), врагове на когото, по думите на Хоренаци, били барсилите, е сбъркан от историка с другия Трдат, живял 200 годин по-рано и воювал, согласно Иосиф Флавий и Амбросий(Амвросий) Медиоланский (гръко - латински автори от I и IV векове), не с барсилите, а с аланите (Артамонов М. И. История хазар, с. 131 - 132). По-долу ние пак ще се върнем към трактовката на съобщението на Хоренаци за нахлуването на хазарите и барсилите в Албания във  връзка с предложената от нас датировка на това събитие, а също към мнението за предполагаем анахронизъм на тези два етнонима. Тук за сега ще отбележим, че в дадения случай Хоренаци ясно е  посочил своя източник, от който е черпил сведения за нахлуването на хазарите и барсилите в Албания по времето на Валарш. Този източник бил известният сирийски писател - гностик Бардесан или Бар Дайсан (154 - 222), сведенията на когото, по мнението на друг известен руски историк Н. В. Пигулевска, заслужава особено доверия (Пигулевская Н. В. Города Ирана, с.185 - 186).
  С името барсили византийската историография свързва името на страната – Берсилия (Берзилия), която се намирала, по мнението на изследователите, в северо-западната част на Прикаспийската равнина, на територията на Северен Дагестан, т. е. именно в този същия район, където, както се опитваме да покажем, са се разполага ли хуните на Дионисий Периегет. По сведениято Теофан и Никифор Берсилия се явявява родина на хазарите: «Хазарите - голям народ, излязъл от дълбините на Берзилия, (страна) от първа Сарматия», - пишет Теофан. Ползвайки общ с Теофан източник, Никифор също съобщава: «...племето хазари , живеещо в съседство със сарматите, в дълбините на страната, наречена Берсилия (Берзилия)». Согласно писмото на хазарския цар Йосиф, хазарите наред с другите си родствени племена (барсили, българи и др.) са изброени на брой 10 легендарни братя -епоними, произхождащи от техния общ родоначалник Тогарма, а по съобщенията на арабските автори Ибн Дзета и Гардизи, барселите (барчолите) са били едно от съставляващите племена на волжските българи. Счита се за вече установено точното езиково родство между хазарския и българския езици, спадащи към западно-хуннския клон на тюркските езици (необосновано преположението на автора, к.м.), или към древнобългарската езикова група. В светлината на приведенените данни за барсилите може  също да се предположи, че това родство е свързвало и езика на барсилите, возможно е, той също да спада към езика на древните българи. В това отношение особено внимание заслужава легендата, запазена в труда на сирийския писател Михаил Сирийски (антиохийски патриарх, живал през XІІ в.н.е., к.м.) и заимстван от него от загубената част на «Църковна история» от другия сирийски писател и църковен деятел Йоан Ефесски (ок. 507 - 586). В легендата се говори, че по време на царуването на византийския император Маврикий (582 - 602) «от вътрешна Скития излезли трима братя, които водели със себе си 30 хил. скити и изминали прехода за 65 дни, (идващи) от  тази страна на Имеонските планини». Те се движели зимата, за да преминават замръзналите реки и, накрая, достигнали река Танаис (Дон), който се влива в езерото Меотида (Азовско море) и от него - в Понтийско море (Черно море). След като те достигнали границите на ромейте (византийците), един от братята, на име Болгар, взел 10 хил. човека и, отделяйки се от своите братя, преминал Танаис, насочвайки се към Дунав. Там  той се обърнал към Маврикий с молба да му даде земя  за  това, за да «живеят и да бъдат съюзници на ромейте». Маврикий дал на Българина Горна и Долна Мизия и Дакия - земята, която «народът на аварите опустошавал от дните (царуването) на Анастасий» (491 - 518). Болгар и неговите хора победили аварите и станали защита  за  ромейте; «тези скити ромейте наричали българи». Другите двама братя дошли в «земята на аланите, наричана Барсалия, чиито градове били построени от ромейте (и), които (се явяват) градовете на Каспий, наричани вратата Торайе; българите и пугурите – техните (градове на Барсалия) жители, някогда били христиани; когато над  тази  страна станал господстващ нужният народ, те били наречени хазари на името на този по-голям брат, който бил наричан Хазарик. И това бил силен и широко разпространен народ».  (следва продължение)