ХУНИ И БЪЛГАРИ от 466 до 558 г. около Кавказ – трета последна част

(оригинално заглавие ХУНЫ И АЗЕРБАЙДЖАН;ГЛАВА III САБИРСКОЕ ОБЕДИНЕНИЕ И АЛБАНИЯ (466 - 558 гг.))

3 Глава

САБИРСКОТО ОБЕДИНЕНИЕ  (466 - 558 гг.)

  Разпадът в Северен Кавказ на първото хуно-българско обединение начело с оногурите послужил за началото на паралелния процес на обединение на номадите в Източното Предкавказие и установяването на новия военно-политически съюза начело със сабирите. Необходимо е да се отделят три основни етапа на този процес, който е тясно свързан с обстоятелствата на движението на сабирите в Прикаспийския Дагестан. Първият етап обхващал периода до края на 60-те г. на V в., когато сабирската орда се намирала, очевидно, в междуречието на Кума и Терек. Вторият етап (от края на 60-те г. на V в. до началото на VI в.) се съпровождал от по-нататашна експанзия на сабирите на юг в направлението към проходите (Дербент, Дарял) и съвпаднал с началото на формиране на тяхното обединение. Отгласи от този етап се отразили в задкавказките събития в последната четвърт на V в.
  Тежката обстановка, която се установила в Кавказ след поражението на освободителната борба в 450 - 541 г. и подавянето на въстанието в Албания, а също усилването на политическия и икономически натиск на сасанидски Иран върху кавказките държави, подготвили почвата за нов взрив; освободителната борба. Кулминационната точка на развитието на събитията достигнала в последните години на царуването на Пероз. Непрекръснатите военни действия на сасанидския владетел с ефталитите на изток силно изтощили царската хазна. Във връзка с това значително нараснало бремето на налозите, взимани от задкавказките народи, а усилването на налоговата и оценителна политика все повече ощетявало наследствените привилегии и властта на местните велможи. Стремежът на владетелския двор да намали усилването на политическото брожение в Задкавказието по пътя на обичайното за Сасанидите мобилизиране на набори от конници в Армения, Албания и Иберия и отправянето им на източната граница за война с враговете на Иран – не довело до желания резултат, и предизвикало противоположен ефект. В 481 г. избухнало въстание в Иберия, където цар Вахтанг Горгасал, отстранил главата на проиранската партия в странта - питиахша (наместника) Вазген, и започнал военни действия против персите. Скоро към въстанието се присъединили Армения и Албания и на въстаналите се отдало на два пъти да нанесат чувствителни удари на персите: в 481 г. около село Акори, а в 482 г. - в сражение при Нерсехапате.
  За успешния ход на въстанието в значителна степен способствала войната на Пероз с ефталитите, завършила в 484 г. с поражение на шаха и неговата гибел.(?!?!?!, авторът очевидно греши за гибелта на сасанидския владетел Пероз, тъй като от източниците е известно, че е  загинал в Аланските врати през посочената година във война на Сасанидската империя с хуните на северната й граница, а не на източната граница на Сасанидското царство, к.м.) Крайно напрегнатата външно-политическа обстановка, предизвикана от неудачната война с ефталитите?!, тежкото икономическо положение държавата, продължаващото въстание в Задкавказието - принудили възкачилия се на престола в 484 г. Валарш (484 - 488) (очевидна грешка на автора - Валарш!?!?, в изворите с ирански произход, за този период за наследник на престола  е посочен ВАЛАШ /БАЛАШ!?, син на Йездегерд ?!, а авторът изрично посочва в първа глава, че Йездегерд има само двама сина Хорземид и Пероз!?!?, от които за първия има съобщения че веднага след кончината на баща им веднага става шах, а след две години е сваллен от престола от брат Пероз и убит и че е помилван от помилван от него?! ; някои изследователи изказват съображения и приемат, че тази роля, сасанидски владетел в същия този период изпълнява Ернак, малкият син на Атила, който възглавявял хунските племена в района между Каспийско море, Северен Кавказ и източнотоПриазовие и в същото време бил съпруг на дъщерята на Пероз, за която се оженил, след скючен мир в резултат от поражението на Сасанидите в  първото им въоръжено стълкновение с хуните на северната им граница няколко години преди 484 г., к.м.) да отиде на значителни отстъпки на задкавказките народи. В 485 г. в село Нварсак бил сключен мирен договор, който узаконил привилегиите и правата на арменската, албанската и иберската аристокрации, а в Албания наново била въстановена царската власт на албанските Аршакиди, която била изгубена преди повече от 20 години преди това при Пероз. На престола в Партава бил издигнат племенникът на Вачэ - Вачаган, бивш заложник при персите. Времето на неговото царуване било период на значителен икономически и културен подем на Албанското царство.
  Съобщение на Лазар Парпеци, е запазило най-пълен раказ за хода на въстанието през 481 - 484 г., когато въстаналите се стремяли да получат поддръжка както от византийците, така и от хуните.
  Обаче преговорите с хуните, които водел Вахтанг Горгасал, така и не довели до решително участие на хуните на страната на въстаналите, както това било по време на предното въстание, с изключение на привличането на неголям отряд от наемници (от 300 конници), които не са изиграли някаква съществена роля във военните действия. От съобщението на Парпеци не е ясно, с какви именно хуни е водил преговорите иберийският цар, доколкото общите указания на историка със събирателния термин «хони» (хуни) не дават основание да се говори за каквато и да е конкретна групировка от хуни, достатъчно добре известни от другите, близки по време източници (от Елише и Приск). Между другото отсътствието на конкретни племенни имена на хуните от Лазара Парпеци било предизвикано именно от неустойчивата политическа ситуация в северокавказките степи в 80-те г. на V в., тъй като още не е бил оформен хунския племенен съюз начело със сабирите, давайки за тях да се разбере само двадесет години по-късно. За това «хуните», за които говори  Лазар Парпеци, е могло да бъдат само разпокъсани и още не включили се в оформящото се обединение на малките племенни групи от номади. В това отношение особено внимание заслужава третият и последен етап от движението на сабирите, застанали начело на създадения от тях в началото на VI в. мощен племенен съюз, опитал се да разпространи своята власт даже зад Кавказския хребет. Този етап има огромно значение преди всичко за историята на народите на Кавказ, в частност на Албания, доколкото именно в това време те се сблъскали за първи път с новата вълна от азиатски номади, подгонени от аварите и появили се в Кавказ цяло столетие след хуните.
  Видимо, в края на ноември на 503 г. хуните - сабири, прегазили през охранявания от сасанидски гарнизон Дербентски проход и преминавайки през планинските превали на източните разклонения на Кавказ, изненадващо се появили в Албания. Моментът на нахлуването в подвластните на Иран области в Кавказ (края на 503 г.) не могло по-добре да съответства на политическата обстановка в Изтока към това време. Вниманието на сасанидския Иран било съсредоточено на запад, в Месопотамия, където есента на 502 г. шах Кавад (488 - 531) нахлул с голяма войска. Византийската кампания току що се разгаряла, като най-боеспособните части на сасанидската армия начело със самия шах се намирали на западния театър на военните действия. По такъв начин, с изключение на неголеми гарнизони, разположени в големите административни центрове на Кавказ и в Дербентския проход, нямало реална сила за своевременен отпор на номадите. За това внезапността на нападението и (отсътствието на сериозно съпротивление от страна на персите) позволило на сабирите да унищожат незначителните гарнизони, разхвърляни по Задкавказието, и в кратък срок да овладеят богатите северни владения на сасанидската държава - Албания и Иберия. Политическото и икономическото значение на тези страни в общодържавна система на  сасанидския Иран, тяхното извънредно важно стратегическо положение, едва ли не в пълна мяра се отчитло от сабирите. Возможността да държат в свои ръце и да контролират проходите, водещи в Задкавказите (Дербент, Дарял), позволявала в най-кратки срокове да си осигуряват своевременно прехвърляне от  Северен Кавказ на нови подкрепления и да водят военните действия в изгодни  за тях условия. Също е напълно возможно, ако хуните и да нямали открита поддржъка от страна на опозиционно настроенните по отношение към Иран части от местната аристокрация и население, то те във всеки случай да са могли да използат за своите цели техния относителен неутралитет. Това е още по- вероятно, доколкото скоро след идването на власт на Кавад в 488 г. привилегите и правата на кавказката аристокрация и духовенство, получени в резултат на Нварсакския договор от 485 г., били рязко урязани, а в Албания след завършването на войната с хуните била окончателно премахната царската власт на Аршакидите.
  Сасанидският шах в началото на декември 503 г., когато получил известието за нахлуването, се намирал с войските си на Евфрат, при крепостта Каллиник. Оценявайки създаденото положение, Кавад незабавно с форсиран марш придвижил армията си на северо-изток, на Кавказ. Обаче, не разчитайки само на бързо прехвърляне на войската, с огромното количество обози, плячка и пленени от района на бойните действия, Кавад изпратил срещу враговете си 12 хил. конници начело със спахбеда (началника на конницата) Шапур. Последният успял, до подхода на основните сили, да изтика хуните от областта, разположена между Аракс и Ширван (Милската, Муганската и Ширванската равнини).
  Пролетта на 504 г. във войната с хуните встъпил самия шах с главните сили на своята армия.
  Разорението на западните провинции на Иран от византийските войски през лятото на 504 г. предизвикало стремежа на Кавад да сключи премирие с Византия (505 г.), за да съсредоточи максимум усилия на войната с хуните в Задкавказието. Независимо от това, военните действия продължавали почти до 508 г., когато Кавад, окончателно разбил и отхвърли сабирите зад Кавказкия хребет и здраво  укрепил двата прохода (Дарял, Дербент) за Иран. Обаче след 12 години, в 515 г. сабирите отново се появили в Передна Азия, като опустошили и разорили този път вече византийските владения в Армения, Месопотамия и Мала Азия. В отличие от първото нахлуване в 503 г. през Дербентския проход, в 515 г. сабирите преминали през Дарялската клисура. Това нападение, безусловно, било инспирирано от Кавад, видимо, в отговор на построяването от император Анастасий форпостта на Византия крепостта Дара на западната граница на Иран, още повече че Кавад пропуснал номадите през охранявания от сасанидския гарнизон Дарял, оказали се в негови ръце веднага след завършване на войната с хуните през 508 г. (следва продължение)