Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.09.2012 17:36 - ХУНИ И БЪЛГАРИ СТАРА ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ 18
Автор: talasin Категория: История   
Прочетен: 1244 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 01.09.2012 18:15


(продължава от седемнадесети постинг)

Именно в това време, когато оногурите се намирали на територията на Албания (461 - 462 гг.), в степите на северо-западния Прикаспий се появила от отвъд Волга сабирската орда, бягаща от аварите от Прииртишието. В 462 г. сарагурите, изпитали върху себе си първия удар от страна на внезапно появилия се враг, оставили своите предишни места на обитаване в Калмицките степи и под натиска на движещите се на юг сабири се оттеглили към долното течение на Дон и Източното Приазовие, нападайки на свой ред част от племето акатзири, изтласкани от степите на Северното Причерноморие зад (източно, к.м.) Дон от нашествието на хуните на Денгизих и Ернах от Паннония след 453 г. Това събитие се явило с началото на разпада на първото голямо обединение на хуно-българските племена от Северен Кавказ начело с оногурите. Към 463 г., върналите се от Албания оногури, пред вид натиска върху тях от север на сабирската орда, след сарагурите и огурите изоставили своите първоначални места на обитание в Северен Дагестан и се изнесли към източното крайбрежие на Азовско море и Кубан, откъдето първите  влезли през Лазика в контакт с Византия, за да привлечат нейната поддръжка в отношенията си със своите нови врагове сабирите. Впоследствие именно в този район се създало новото обединение на древнобългарските племена също начело с оногурите, чието етническо име послужило за име и на новата им страна - Оногория.
Обаче пролетта на 466 г. (края на март началото на април) сарагурите и, очевидно тясно свързаните с тях племена от съюза с оногурите и огурите, предприели още едно грабителско нахлуване в Задкавказието. Движейки се от Западното Предкавказие, където преди това те били отседнали под удара на сабирите, (възможно е и от района на Среден Кубан) по северните склонове на Кавказкия  хребет, те се опитали да пробият за нахлуване в Задкавказието през обичнайния за тях, от предишни действия, Дербентски проход (Каспийските врати по Приск). За такъв маршрут способствала установилата се в 466 г. ситуация в Източното Предкавказие, тъй като предвижването на сабирите в степите на Дагестан временно спряло. Към същото това време хуните могли да разчитат и на ослабналото внимания на сасанидската военна администрация към Дербентския проход, особенно след подавяне на албанското въстание, а също на това, че Пероз отвел от Кавказ значителна част от своите войски на източната граница, където именно в това време водил успешни военни действия против кидарите. Обаче този опит не се увенчал с успех, тъй като проходът бил зает от силен сасанидски гарнизон, появил се тук, както е известно, веднага след завършване на войната в Албания и отричането на Ваче. Изменяйки маршрута си на движения, хуните нахлули в Иберия през Дарялския проход другия път» по Приск) и, се преправили  на десния бряг на Кура (очевидно, южно от Тбилиси), като се разположили на лагер в албанската провинция Ути до крепостта Хунан, намираща се недалеч от г. Халхал. Тук, разделяйки се на три части (возможно е, че такова разделяне е било предизвикано от племенния състав на участниците в нахлуването), хуните нападнали Албания, Армения и Иберия. Едновременно с двата отряда, разоряващи територията на Армения и Иберия, третият отряд от хуни под предводителството на своя вожд, движейки се на юго-изток по провинция Ути, в началото на Пасхата достигнали областта Мец Куенк (провинция Арцах), където и се установили на брега на река Тертер. Тук, грабейки и разорявайки околните селища, хуните хванали множество пленници, среди които се оказали свещенниците от Йерусалим и учениците на Маштоц. Както  образно разказава Каланкатуци, в нощта, когато хуните прекарвали времето си в безсънно пиршество и веселие, им се случило дивное явление, което изумило хунския предводител, който заедно със своя  отряд приел крещението от ръцете на свещенниците. След това, като освободил всички пленени, новопокръстеният хунски вожд Теофил на утрото на празнуването на Пасхата отново отишъл в провинция Ути към мястото на първоначалния  сбор на номадите до крепостта Хунан, където и се разположил на брега на Кура до разрушения  мост, за да празнуват там християнския празник. В това време там се върнал и самият хунски цар, и разположил стана си  срещу Теофил. В това място и става развръзката на събитията, свързани с последното нахлуване на български племена от оногурското обединение в Задкавказието, когато по заповед на царя на хуните загива Теофил със синовете си, кръстените в Албания хуни.
  Както вече отбелязахме, към началото на V в. в Северен Кавказ се установил военно-политически съюз на хуно - българските племен начело с оногурите. От самото начало на своето съществуване като нова военна сила на Кавказ това обединение веднага дало да се разбере, че ще има агресивна политика по отношение на своите съседи.
  Особена ценност за повествованието представлява единственото съобщение за първото появяване на оногурите в Задкавказието в източниците, което е съхранено от Моисей Каланкатуци в труда  на Степанос Орбелиан  (XIII в.).
  Съгласно  Каланкатуци, по време на царуването на Шапур II (309 - 379) някой си Бабик, син на сюникския  княз Андока, избягал от гнева на шаха в страната на ромейте (т. е. във Византия), тъгувайки по родния си край, се върнал у дома. В това същото време «излязъл хун от страната на хуните по име «онагур» и предизвикал царя на персите Шапур на единоборство. По поръчение на самия  Шапур, дръзкия призив на хуна приел Бабик и го сразил в единоборството. Тази легенда, буквално приета, не представлява особен  интерес, с изключение, безусловно на името на хуните, предаващо етническото име оногур. Освен това, Бабик не би могъл да бъде син на сюникския  княз Андока, действително живял при Шапур II, но се явява един от неговите потомци; разправията между Андока с Шапур като основен мотив на легендата, била запазена в този разказ, но пренесена в друга обстановка и в друга епоха. Самият факт на нахлуването на оногурите в Задкавказието във връзка с Бабик като историческа фигура, не в IV, а в V в., може да бъде подтвърдена от неголямо, но много ценно пояснение от албанския историка в края на главата, разказваща за съдбата на Бабик: «Случило се това 20 години до възцаряването на злодея Йездигерд, който се опитал да разруши вярата в Христа и да ни направи покорни на маздеизма». Тук се има пред вид сасанидския шах Иездигерд II, за който говорихме по-нагоре, тъй както вече стана дума в следващата глава за подготовка на въстанието в Задкавказието през 450 г. Следователно, първото появяване на оногури в Задкавказието под своето собствено етническо име (за щастие, съхранено от Каланкатуци) може да бъде датирано приблизително в 418/9 г. Това събитие е в пълно съответствие с краткото съобщение на Елише за времето до 442 г., когато, по неговите думи, «престанали да отиват хайландурите». А сега вече може по-определено да се каже, кога именно те «отишли» за първи път.
  Изхождайки от всичко казано до тук, може положително да се реши и въпроса за това, защо младият съвременник на Елише - Лазар Парпеци, раказвайки за събитията за същите 450 - 541 г., не споменава етнонима «хайландури», добре известни на неговия предшественик. От една страна, в съответните епизоди, където Елише пише за хайландурите, Лазар Парпеци употребява събирателния термин «хони» (хуни). Елише нарича «царя» на хайландурите по име - Еран, в същото време  Парпеци пише просто  «царя на хуните». От друга страна, Елише нарича източните врагове на Йездигерд II кушани, което за средата на V в. не съответства на действителността. Лазар Парпеци знае за източните врагове на Пероз че са ефталити, което отразява реалността по това време.
  Тези обстоятелства дават основание да се предположи, че Лазар Парпеци, като съвременник на Пероз, е бил по-добре осведомен за събитията на изток от сасанидското царство, докато Елише, като съвременник на Йездигерд II, бил по-добре запознат със събитията на Кавказ. Освен това Елише е написал своя труд не по-късно от 464 г., т. е. под впечатлението на съвсем неотдавна преживени събития. Трудът на Лазар Парпеци е бил завършен не по-рано от 485 г.; с други думи, събитията от 450 - 451 г., отразени във втора книга на неговата история, са възпроизведени след повече от 30 години. Изхождайки от това може да се заключи, че писалият в 80-те г. на V в, Парпеци просто не му е било известно етническото име на хуните, които са участвали в събитията през 450 - 451 г., по-равно както името на страната им така и името на царя им. Обаче подобна неосведоменост е била предизвикана от обективни причини: в 60-те г. на V в. в Северен Кавказ протичал процес на прегрупировка на хунските племена и изменение на етнополитическата ситуация, когато тук започвал разпад на първото крупно хуно-българско обединени начело с оногурите (хайландурите), и установяването на новото, още по-мощно, начело със сабирите, не било завършено.

1 Под «хонските врати» тук се подразбира същия този проход Чор (Дербент), където се намирала едноименната крепост.
2Издателят и преводач на текста на «История на албаните» на английски език Ч. Доусет сочи, че всички ръкописи на това съчинение имат изкривявания в думата «Алуандрия», а в своя превод пише: «в страната хайландур». В новия превод думата «Алуандрия» на Каланкатуци справедливо не се използва.
3 Споменаването на хайландури от Моисей Каланкатуци е резултат от взаимстването от албанския историк на съответните пасажи от Елише.
4 Съгласно  гледната точка на А. В. Гадло, акатзирите (акацирите), по-късно превърнали се, по негово мнение, в хазари, заемали степите  на Азовско-Каспийското междумориие (пос., съч., стр. 52), което не може да съответства на действителността. От една страна, това противоречи на ясното указание на Приск за«Припонтийска Скития» като место за обитаване на акатзирите, т. е. именно на този географски регион, под който винаги в гръцките и латинские източници се разбирала изключително територията на Северното Причерноморие, но никога области зад Азовско море и Дон. От друга страна, такава локализация на акатзирите противоречи на прякото указание на Йордан, който ги помества като съседи с българите, местата на разселеван на които, по неговите думи, «се простират над Понтийско море». Опита на А. В. Гадло обори локализацията на акатзирите от Йордан с предположениетоза  това, че Йордан бърка акатзир с агатирсите (агафирсите) на Херодот (същ., стр. 52), също не може да бъде реализирана. Съгласно  Херодот, обичайте на агатирсите са сходни на тези с тракийските, което, очевидно, трябва да се разбира, като указание за близките културни традиции между тях. По съобщението на Йордан, акатзирите са племе «не отглеждат зърнени храни, но се изхранват от скотовъдство и лов», което говори за типичн номади. (следва трета глава)





Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: talasin
Категория: История
Прочетен: 420230
Постинги: 161
Коментари: 154
Гласове: 268
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031