Тогава станало известно тяхното име, пише Константин VII, «ибо преди тях  ги наричаха оногундури». На основание на всички тези данни изследователите стигнали до извода, че хунугурите (по Йордан), унагурите (по Захарий Ритор), уннугурите (по Симокатта), унно-гундурите (по Теофан и Никифор), оногундурите (по Константин Багрянодни) представляват видоизменено етническото име на едно и също  българско племе - оногурите, първите споменавани  в текста на Приск. Освен това, от преките указания на източниците следва, че под натиска на сабирите в 60-те г. на V в., оногурите са заели областта от източния бряг на Азовско моря до Кубан, където в VII в. на Равеннския Аноним станала известна страната, носеща тяхното име - Оногория. Това същото българско племе е фиксирано и в арменските източници; у Мовсес Хоренаци във формата «влнудр(в.н.д.р., к.м.) - българ», а в Арменската география във формата «онолхондор - българ». От тук се получава, че независимо от различните видоизменения, етническото име на българското племе оногур се проследява в източниците на гръцки, латински, сирийски и арменски езици от V до X в. Именно това същото племе фигурира и в текста на Елише под формата «хайландури». Това едно единствено отъждестяване ни дава возможността да се отговори на много въпроси, зададени в началото на тази глава. Търсенето на „хайландури” действително се оказа не така лесно. Но затова с тяхната помощ ние сега имаме возможност да възстановим логически цялата, взаимосвързана картина на хода на историческите събития в Кавказ в първата половина на V в., която до сега не ни се отдаваше да пресъздадем.
  Заминаването на основната маса от хуни от степите на Северен Кавказ в 371 г. на запад, в Причерноморието, а след това в Подунавието, не повлича след себе си в предвижването всички хунски племена. Част от тях, а именно българските племена сарагури, огури и оногури, предвижили се в края на 60-те г. на IV в. с основната маса родствени им други хуно - български племена (утигури, кутригури, биттугури и др.) от междуречието на Урал и Волга към Кавказ, но по накакви неизвестни ни причини, последните преминали Волга, не последвали след главните хунски орди в Европа, а останали да номадстват в северо-западната част на Прикаспийските степи, по-малко от всички засегнати от хунското нашествие. Именно с това обстоятелство главният етап на хунското движение е свързан с особенностите на историческото развитие на кавказкия  регион и началото на формиране в Северен Кавказ на съвременните етнически общности. Хунското нашествие и последващото след тях отпадане на господството на ираноезичния  етнически масив в Северен Кавказ довело до рязка промяна на политическите и етническите сили в този регион. Притокът от отвъд Волга на ред нови племена и разселването им на територия, вече от II в. заета от хунските племена от първата миграционн вълна (барсили, хазари), се явила силен импулс за общ подем на хуно - българските племена, което впоследствие довело до ръст на тяхното могъщество и политическо превъзходство в Северен Кавказ. От  това време там започнал интензивно да се развива процес на обединение на различните по произход, език и култура племенни групи в межплеменна конфедерация, съчетаваща старите структурни форми с нови, привнесени извън новата вълна от азиатски номади.     
  Видимо, вече в самото начало на V в. в степната полоса на Източното Предкавказие завършил процесът на установяване на първото голямо  хуно - българско обединение начело с оногурите. С тяхното етническо име започнал да се обозначава целия този племенен съюз, получил от Елише името хайландури. Наред с българските племена сарагури, огури и оногури, съставляващи ядрото на това обединение и неговата главна военна сила, в състава на последнето били включени и други повече или по-малко големи племенни и родовоплеменни елементи. Към тяхното число следва да се отнесат преди всичко българските племена на Берсилия - барсили и хазари, сведенията за които отпадат от  източниците почти до средата на VI в., част от номадите и полуномадските племена със сармато-алански  произход, остатъците от които след хунското нашествие продължавали да обитават в степите на Източното Предкавказие (маскутите и др.), а също някои оседнали племена от местен кавказки произход (предци на съвр. чеченци, ингушети, дагестанци). Всички тези разнородни етнически групи, чиито относителен дял в това обединение бил, очевидно значителен, представлявали подвластно или съюзно на хуните население и допълнителен военен контингент. От това време обширният район в северо-западната част на Прикаспийските степи от долното течение на Волга на север до Аланските врати (Дарял) на юго-запад и Чор (Дербент) на юго-изток станал известен как «страната на хайландурите» (оногурите), което значително разширило понятието  «страната на хуните» (или Берсилия) в сведенията на арменските източници до V в. Може да се опитамме даже да локализираме на тази територия местата на раселване и на номадите от трите основни племена на това обединение: в долното течение на Волг и северо-източната част на съвр. Калмицки степи (возможно, до река Куми) се разполагали номадите сарагури; по-южно, в степите на Северен Дагестан (Берсилия) – местата на обитаване на огурите и, накрая, в басейна на Терек и Сулак и по-надолу на юг и юго-запад - номадите оногури.
  Вече в началото на първата половина на V в. все по-усилващото се и укрепващо оногурско обединение започва да играе важна роля не само на Северен Кавказ, но и в Задкавказието. Обаче, независимо от това, че първите набези на оногурите срещу задкавказките владения на Сасанидите (предимно през прохода Чор) се извършвали главно за целите на грабежи и плячка (времето, когато «излизали хайландурите» у Елише), шахският двор предприел редица сериозни мерки към осигуряване на безопасността на своята кавказка граница срещу хунските нахлувания. В прохода Чор били изградени мощни отбранителни укрепления, а в Албания разположени редовни части на царската конница.
  В периода на освободителните борби в Задкавказието (450 - 451 г.) с оногурите, през посредничеството на албанския княз на Вахан, било сключено споразумение, по което те се задължили да предоставят на възстаналите военна помощ. Обаче хуните не изпълнили своите съюзнически задължения и не взели участие в решаващата битка на Арарайрското поле, тъй като, по думите на Елише, не могли да постигнат помежду си съгласие. Само година след това оногурите под предводителството на своя вожд Еран се развилняли в Задкавказието и, изтребвайки персийските гарнизони, стигнали до Месопотамия, грабейки и опустошавайки както сасанидските владения в Задкавказието, така и византийските на Евфрат. По време на това нахлуване (452 г.) през Чорский проход оногурите разрушили част от неговите укрепления, което, както отбелязва Елише, особено обезпокоило Йездигерд II, придаващ огромно значение на този проход – форпост на иранското владичество на Кавказ. Обаче след прибирането на хуните в родните степи и подавяне на освободителното движение в Задкавказието, тези укрепления били отново  възстановени по специален едикт на сасанидския шах.
  След смъртта на Йездигерд II в 457 г.  започнала междоусобна борба за власт в Иран, албанският цар Ваче вдигнал въстание против персите. Опасявайки се от възможното нахлуване в страната на хуни, които могли да се възползват от нестабилната ситуация в Задкавказието и да причинят вреда на въстанието, Ваче като първа задача си поставил да установи твърд контрол над прохода Чор, като унищожил сасанидския гарнизон, появил се там веднага след хунското нахлуване 452 г. В 459 г. албанският цар започнал война с дошлия на власт Пероз в Иран и с помощта на маскутите от Южен  Дагестан и малобройните планински племена две години водил успешни военни действия против нахлулите в Албания сасанидски войски. Обаче в 460/1 г. наетите от Пероз за големи пари оногури през Аланските врати  (Дарял) нахлули в Албания и, в течение на година се намирали на територията на странта, и съумели да подавят въстанието, макар, както съобщава Каланкатуци, «... и върху тях се стоварили големи бедствия (т. е. хуните и персите), и някои от тях паднали в сраженията, а други - от страшни болести. Войната се затегнала, голяма част от страната била разорена, но никой не го изоствил (Ваче)» - възклицава в края албанският историк. (следва продължение)